— Чейс?
Колебливият й глас го накара да вдигне поглед от гърдите й.
— Хмм?
— Чудиш се как ли изглеждам без дрехи?
Той зяпна от изумление и остана така няколко секунди. След това затвори уста и се усмихна.
— Струва ми се, че да. Но подсъзнателно. Иначе си мислех за това, че си много красива, осветена от огъня. Цветовете по теб чудесно се съчетават с ярките му отблясъци. Дори и очите ти. Цветът им е същият като на малките синкави пламъчета.
— Не те попитах, за да си изпрося комплименти.
— Зная.
Марси остави чинията си и взе чашата с шампанско, която той бе напълнил отново. Загледана в пенливото вино, тя попита:
— Опитвал ли си се някога да си представиш как изглеждам без дрехи? — Преди да успее да й отговори каквото и да било, тя бързо додаде: — Няма значение. Зная, че не си. — Бързо отпи от шампанското си.
— Всъщност, опитвал съм се.
— Така ли?
— Аха.
— Кога?
— Струва ми се, че бяхме в единайсети клас. В края на учебната година. Когато се връчваха наградите. Ти се качи на сцената, за да получиш една от многото си награди. Като председател на класа, аз седях сред гостите на сцената. Мина точно под светлината на прожектора, който беше в задния край на залата. За няколко секунди видях в профил осветения ти силует. Спомням си, че се запитах, както би направило и всяко друго седемнадесетгодишно момче, как ли би изглеждала гола.
Тя се разсмя с дълбок, гърлен смях.
— Чудех се дали си забелязал. — Видя недоумението му и отново се разсмя. — Знаех точно къде седиш. Когато минавах край теб, нарочно изпъчих гърди.
— Сериозно? — Тя кимна.
— Защо?
— Предполагам, че съм се опитвала да привлека вниманието ти. Но нищо не се получи. — Тя изтръска една несъществуваща троха от полага си. — Любопитството ти явно не е било достатъчно силно, за да те накара наистина да провериш как изглеждам гола.
— Е, по това време ходех сериозно с… мисля, че беше Линда…
— Не. Деби Олдридж.
— Добре де, Деби. Скарахме се с нея същото това лято.
— И веднага започна да се срещаш с Лорна Фицуилиямс.
Той поклати глава.
— Как можеш да помниш подобни неща?
— Помня — тихо пророни тя. Пресуши шампанското си и стана от стола. — Искаш ли шоколадови бонбони, или да ги оставя за утре?
— Остави ги за утре. Преядох.
Тя се усмихна като хлапачка.
— Добре. Така ще имаме за какво да си мислим до утре. — Остави обувките и сакото си там, където ги бе съблякла, и тръгна по чорапи към стълбището. — Качвам се горе.
— Добре.
— И ти идваш, нали? — В гласа й се долавяше напрегнато очакване.
— Разбира се. Само да загася огъня.
Тя продължи нагоре по стълбите. Обърна се, когато стигна до вратата на стаята си, погледна надолу към него, усмихна се примамливо и затвори вратата зад себе си.
Чейс избърса изпотените си длани в крачолите на панталона си. После събра чиниите и ги отнесе в кухнята. Прилежно прибра кошницата с лакомствата в хладилника. Старателно прегледа всички врати, за да се увери, че са заключени. Включи алармената система и загаси огъня.
Когато вече нямаше какво повече да прави, той се запъти нагоре по стълбите. Беше стигнал до половината, когато се сети нещо. Върна се обратно, отиде до бара, извади бутилка уиски от шкафа под него и едва тогава влезе в стаята си.
Взе чашата от банята, напълни я с уиски и го изпи на един дъх. Алкохолът изгори гърлото му, очите му се напълниха със сълзи, но по цялото му тяло се разля благодатна топлина. Страховете и опасенията му обаче не го напуснаха.
Как, по дяволите, щеше да се справи с това? За всичко бе виновен проклетият му брат. Лъки или щеше да се окаже дяволски прав, или просто бе успял да набие тази мисъл в главата на Чейс. Но и в двата случая бе повече от ясно, че едно случайно чукане бе нещо съвършено различно от това, което му предстоеше тази нощ.
Жената, която го очакваше в съседната стая, не беше просто още едно топло женско тяло. Тя беше личност, притежаваше сърце, което не заслужаваше да бъде разбито. Но той можеше да й даде твърде малко и се опасяваше, че то изобщо няма да е достатъчно.
По дяволите! Но Марси предварително знаеше, че ще е така.
Тя сама бе поискала този брак.
Беше му казала, че ще се задоволи с това, което можеше да й даде, без да очаква нещо повече.