— Как са ребрата ти?
— Кое? — той се обърна.
Тя кимна към превръзката, обвила голите му гърди. Облечен бе само с едни стари, избелели дънки Ливайс. Коленете й се разтрепериха, като погледна към тях. Меката материя плътно обгръщаше силните му крака и ясно очертаваше издатината между бедрата му.
— Ребрата ти. Снощи ми каза, че те болят.
— О, да, точно така. — Обърна й гръб и започна да отваря наред вратите на шкафовете, докато най-накрая намери чашки за кафе. — Тази сутрин са по-добре.
Значи оправданието му да избяга от леглото й снощи е било измислено. Просто не искаше да спи с нея. Макар че бе нанесъл вещите си в свободната спалня, тя се бе надявала, че след като се любят веднъж…
Като се опитваше да превъзмогне болката, стегнала гърлото й, тя попита:
— Какво искаш за закуска?
— Кафе.
— Нямам нищо против да ти приготвя нещо. Само ми кажи какво искаш.
— Нищо. Наистина. Само кафе.
Той се настани на един стол зад бара. Няколко минути по-късно Марси се присъедини към него. Всеки мълчаливо отпиваше от кафето си. Очите им се срещнаха само веднъж, и то за части от секундата.
Така ли щеше да бъде всеки ден? Щяха да обитават една и съща къща, да дишат един и същ въздух, да правят секс от време на време, но да живеят, потънали в безутешното отчаяние, за което пишеше Торо2.
— Днес май пак ще има слънце — гласът й прозвуча фалшиво и неестествено.
— Може и да се постопли.
— Може.
След няколко минути, изпълнени с напрегнато мълчание, Марси попита:
— Какви са плановете ти за днес?
— Казах на Лъки, че ще намина към офиса преди обяд. Той намекна, че не трябва да се чувствам задължен да ходя на работа, защото… ами, нали разбираш, днес е първият ден след сватбата ни. Но аз го успокоих, че това няма значение… Има ли? — Той неспокойно я погледна.
— Не, не, разбира се. — Надяваше се той да не забележи несигурната й усмивка. — Аз също смятам да отида до офиса си.
— Е, ами аз май е по-добре да се дооблека и да тръгвам. — Той остави чашата си и се изправи.
— Защо не отидеш на лекар?
Той докосна превръзката си.
— Може. Тия бинтове ме изтормозиха. Мисля, че е време да ги свалят.
Докато той се обличаше на горния етаж, Марси остана загледана в изстиналото си кафе, като се опитваше да се пребори с безсилието и разочарованието. Надявала се бе, че ще прекарат деня заедно. Е, не непременно в леглото, както правят младоженците, но поне щяха да се поопознаят малко по-добре.
Отдала се бе на мечти, представяла си бе, че той ще е толкова увлечен, че няма да му се иска да се откъсне от нея, че ще прекарат деня в леглото, ще изучават голите си тела, ще се поглъщат с очи, ще се изпиват с устни, ще забравят за глада и жаждата, напълно погълнати от стремежа си да заситят неутолимия копнеж да се притежават един друг.
Но това си бяха чисти фантазии. Той отиваше в офиса. За него това беше поредният, изпълнен с работа и задължения ден. Ден като всички останали. Явно смяташе, че вече бе изпълнил своята част от сделката. Марси си спомни споразумението им, стана от стола и влезе в стаята, която използваше за кабинет.
Когато Чейс отново слезе, тя го чакаше в долния край на стълбището. Взе кожуха му и му помогна да се облече.
— Кога ще се върнеш довечера? — попита го, докато оправяше яката му.
— Около пет часа.
— Добре ли ще бъде да вечеряме в шест?
— Чудесно.
Марси разтвори кожуха му и пъхна един бял плик в джоба на ризата му. После подпря ръце на гърдите му, повдигна се на пръсти и бързо го целуна по устните.
— До довечера.
Той рязко кимна:
— Да, до довечера.
Втурна се към вратата и изхвърча навън, сякаш земята гореше под краката му.
Тъй като никога не ходеше толкова рано в офиса си, Марси се отпусна край камината, взе ръжена и мрачно разрови живите въгленчета, които блещукаха под пепелта. Разпали ги внимателно и огънят весело лумна.
Марси наблюдаваше огнените езици, които поглъщаха големите пънове, и й се щеше да можеше толкова лесно да възпламени чувствата и страстите на съпруга си. Точно в този момент това й се струваше напълно невъзможно, но ако имаше някакъв начин да го направи, тя бе твърдо решена да го открие. Беше се справила с жестоките подигравки на връстниците си в училище. Беше си извоювала уважението на колегите си, натрупала бе цяло състояние. Отдавна вече бе една преуспяваща дама, която нямаше нищо общо с Патето Джоунс.
Всичките й други цели, обаче, бледнееха в сравнение с желанието й да накара Чейс да я заобича. Парите, които бе вложила в бизнеса им, нямаха никакво значение. Тя бе заложила в този брак далеч по-важни неща — заложила бе гордостта, достойнството, бъдещето, щастието си. При такъв голям залог тя просто нямаше избор.