— Аз не съм разочарован — каза Лъки и хвърли брадвата на земята. — Аз съм вбесен. А мама е разочарована. Тя се надяваше, че ще се оправиш след сватбата.
— Много лошо.
— Дяволски си прав. Наистина е много лошо. Защото се ожени за прекрасна жена, която — поради причини, които аз не мога да проумея — те обича. Но ти си твърде сляп, за да го забележиш. Или пък си невероятно глупав. А може би си преизпълнен със съжаление към самия себе си. И аз не зная какъв точно е проблемът ти.
— Вбесен си, защото не изпаднах във възторг от това, че ще имаш бебе.
— Постъпката ти беше отвратителна!
— Защо не си ми казал? — изкрещя Чейс. — Защо го пазехте в тайна? Искахте да е голямата изненада?
— Не, опитвахме се да те предпазим.
— От какво?
— От болката, която разяжда душата ти в този момент.
Чейс зае войнствена поза. Дишаше тежко, но не от умора или изтощение след цепенето на дърва. Изглеждаше готов да удари брат си, но не го направи. Бавно му обърна гръб и се запъти към къщата.
Лъки се спусна след него, сграбчи го за ръкава и го подпря до стената на навеса за инструменти. После притисна гърлото му с едната си ръка.
— Не ти казах за бебето, защото знаех, че ще те заболи, Чейс. А аз не искам това. Не искам да страдаш. Но така е определила съдбата и нито аз, нито който и да било друг може да промени нещо. Никога не съм искал моето дете да е първото внуче на семейство Тайлър. Ще ми се твоето да се бе родило. Е, не стана така. Но означава ли това, че не трябва да се радвам на собственото си бебе? Не мога. Извинявай. Радвам се. Ще се пръсна от щастие. Искам час по-скоро да се роди. Нямам търпение да го видя. Това обаче — приближи лицето си към това на брат си — не означава, че Девън и аз не скърбим за твоето дете, което загина неродено с Таня. Всички скърбим. И винаги ще бъде така. Но животът продължава, Чейс! Поне за повечето от нас. Ако искаш да прекараш остатъка от живота си в скръб, направи го. Това е твое право. Мисля, че си глупав, мисля, че си болен дори, но ако нещастието ти доставя удоволствие, то аз не мога да променя нищо. Бъди нещастен. Отдай се на скръб и мъка. Но не очаквай от нас да направим същото. Не очаквай всички живи да се погребем заедно с теб. Защото на нас вече ни писна от настроенията ти.
Рязко го разтърси, а след това го пусна и се обърна. Не бе изминал и две крачки, когато тежката длан на брат му се стовари върху рамото му. Лъки инстинктивно се обърна, очаквайки да получи удар в носа.
Вместо това Чейс му протегна дясната си ръка. Лъки видя сълзите, които блестяха в сивите очи на Чейс. Устните му, обикновено непоколебимо стиснати, в този момент несигурно трепереха.
— Поздравления, братле! Радвам се за теб. Наистина.
Стиснаха си ръцете. После се прегърнаха. А след това заедно се върнаха в къщата.
— Ти наистина ли не знаеше?
— Какво?
— Че Девън е бременна.
— Не.
— Мислех си, че Лъки може да ти е казал.
— Не.
Едносричните му отговори започваха да й лазят по нервите. Те и без това вече бяха опънати до крайност. Неделните обеди с роднините на съпруга й винаги й се отразяваха но този начин.
И не защото те я отбягваха или пък я караха да се чувства нежелана и излишна. Тайлърови безрезервно я бяха приели за член на семейството. Дори и Лъки, който навремето най-силно се бе противопоставил на брака й с Чейс, сега разговаряше и се шегуваше с нея, сякаш тя принадлежеше към семейството им от години. Подобно на Лори и Девън, и той вече я смяташе за една от тях.
Семейството на Чейс нямаше никаква вина. Той беше този, който я караше да се чувства нервна и напрегната. Чейс никога не разговаряше грубо с нея, никога не я обиждаше. С изключение, разбира се, на оная петъчна вечер в кръчмата. Но й се бе извинил и тя бе приела извиненията му. Знаеше, че той се притеснява за бъдещето на „Тайлър Дрилинг“ и си обясняваше възмутителното му поведение със страховете и опасенията му.
Не, тя нямаше оплаквания от държанието му. Когато бяха сред близките му той се отнасяше изключително внимателно към нея. Не я критикуваше. Не я караше да се чувства неловко. Не я пренебрегваше, както правеха някои мъже, когато се появяха със съпругите си на обществени места.
Чейс, за разлика от тях, се държеше съвсем иначе.
— А ти не се ли бе досетила?
Тя подскочи, стресната от резкия му глас.
— Какво?
Той караше колата й. Държеше волана само с лявата си ръка, а дясната бе отпуснал върху бедрото си — близо до скоростния лост… или до коляното й, което бе погалил няколко пъти през изминалия следобед.
— Жените сякаш имат шесто чувство за тези неща — продължи той. — Помислих си, че може да си се досетила. Все пак има някои видими признаци, нали така?