— Раз… разбира се. Сигурна съм, че господин и госпожа Харисън няма да имат нищо против, ако изляза за малко. През това време ще можете още веднъж да разгледате каталозите — предложи им тя, докато заобикаляше черното си, лакирано писалище.
Мъжът въздъхна, изправи се и важно подръпна панталоните си.
— Ние и без това вече свършихме. Тя май никога няма да намери нещо, което да й харесва.
— Аз? Аз харесах къщата с четирите спални на Сънсет Лейн — язвително отговори жена му. — Ти каза, че нямаш нужда от толкова голяма къща. Пък и дворът бил прекалено голям според теб. Отказа се от едно красиво жилище, само защото те мързи да косиш моравата. Макар че така май наистина е по-добре. Дори и да я бяхме купили, ти изобщо нямаше да се грижиш за двора.
— Чейс, това са господин и госпожа Харисън — прекъсна ги Марси. — Ралф, Гладис, това е съпругът ми, Чейс Тайлър.
— Приятно ми е да се запознаем. — Ралф се ръкува с него.
— На мен също.
— Е, хайде, Ралф. Не виждаш ли, че искат да останат насаме? — Гладис буквално избута съпруга си през вратата.
Есме изразително завъртя очи към тавана, а после излезе след тях и затвори вратата на кабинета. Чейс и Марси останаха сами. Погледнаха се с неудобство, като всеки избягваше погледа на другия.
— Това ли са клиентите, за които ми бе споменала?
— Големи сладури, нали? Изобщо не вярвам, че ще успеят да се споразумеят. Разглеждането на къщи е нещо като хоби за тях. За нещастие, обаче, за мен това е свързано с много нерви и с прахосване на ценно време.
— Хмм. Това е за теб.
Той измъкна иззад гърба си букет розови лалета. Напълно смутена и объркана от жеста му, Марси ги взе. Всъщност, тя направо ги грабна. Чейс изглежда изгаряше от желание час по-скоро да се отърве от букета и ако Марси не бе показала изключителен рефлекс, той сигурно щеше да падне на земята.
— Нямам рожден ден.
— Не е необходим някакъв специален повод — той само сви рамене. — Сутринта влязох в магазина, за да купя някои неща за офиса. Видях цветята в една малка кофичка до касата. Помислих си, че може да ти харесат.
Тя объркана го изгледа.
— Аз… аз наистина ги харесвам. Благодаря ти!
— Няма защо. — Очите му бавно огледаха стаята. — Хубав кабинет. Изискан. Съвсем различен от нашия в „Тайлър Дрилинг“.
— Е, двете компании са съвсем различни.
— Точно така.
— Отговориха ли вече на офертата ви?
— Не.
— О! Аз си помислих, че цветята може би са част от празненството.
— Не.
— О!
Той се изкашля. Тя се опита да прибере един паднал кичур от касата си, а той изсумтя. За да разсее неудобството, тя започна да оправя целофана, в който бяха завити лалетата.
— Да не би да си дошъл да обсъждаме достойнствата и недостатъците на офисите ни? — попита тя след проточилото се твърде дълго мълчание.
— Не. — За пръв път откакто бе дошъл, той я погледна в очите. Сутринта бе излязъл от къщи много преди тя да се събуди. — Трябва да поговорим, Марси.
Остра болка прониза сърцето й и тя осъзна, че изпитва непреодолим страх. Чейс изглеждаше твърде сериозен. Никога преди не бе идвал в офиса й. Рядко й се обаждаше и по телефона, освен ако не бе абсолютно наложително.
Само нещо изключително важно и неотложно бе предизвикало това безпрецедентно посещение. А единственото, което й идваше наум в този момент бе, че той вероятно е решил да се откаже от споразумението, обвързало ги в брак.
— Седни, Чейс.
Тя посочи канапето, на което до преди малко седяха Ралф и Гладис Харисън. Той се отпусна на ръба на изисканото канапе, тапицирано с модерна дамаска на райета, отпусна длани върху коленете си и се загледа в лъскавите бели плочки.
Марси се върна към стола зад бюрото си. Чувстваше, че трябва да се отдалечи от него. Надяваше се разстоянието между тях да смекчи удара, който той се канеше да й нанесе. Остави лалетата върху бюрото си. Поставянето им във ваза едва ли бе най-спешното нещо в този момент.
— За какво искаш да говорим, Чейс?
— За снощи.
— Какво за снощи?
— Снощи не бях особено словоохотлив.
— Не, но и малкото, което каза, беше достатъчно. Думите ти бяха повече от ясни. Доколкото си спомням, ти каза дословно следното: Е, получи два оргазма, така че няма от какво повече да се оплакваш.
— Да — Чейс дълбоко въздъхна. — Точно това бяха думите ми.
Той отново наведе глава. Тъмната му коса се виеше на къдрици около врата му. Искаше й се да ги докосне, да си поиграе с тях, да го подразни заради момчешкия му вид. Но подобен жест бе толкова невъзможен в този момент, колкото един приятелски и непреднамерен разговор предишната вечер.