— Пазарът на къщи винаги се оживява през пролетта. Мисля, че някои хора предпочитат да сменят жилището си, само и само да се спасят от пролетното почистване. Както и да е.
Щастливият й брътвеж внезапно секна, когато тя осъзна, че той стои като вдървен край масата и не произнася нито дума. Гледаше я така, сякаш не я бе виждал никога преди, сякаш тя бе някакво странно и непознато същество и той изпитва силни подозрения към нея.
— Чейс? — Когато не отговори на повикването й, тя леко го докосна по ръката. — Какво има? Случило ли се е нещо?
Той посегна със свободната си ръка и отблъсна нейната настрана. Очите му бяха сериозни и неумолими.
— Чейс, какво има? — извика тя, а гласът й затрепери от страх.
— От колко време живееш в тази къща, Марси?
— От… от колко време?
— Да, откога?
— Ами, аз… не си спомням точно. — Тя грабна пакета с храната и се запъти към кухнята.
— Това са глупости. — Той издърпа пакета от ръцете й и отново го хвърли на масата. Стисна я здраво за раменете, забил пръсти в тялото й.
— Ти помниш всичко, Марси. Имаш феноменална памет. Ти беше единствената ученичка на госпожица Ходжис, която можеше да изреди столиците на всички щати и имената на всички президенти по ред. — Гладът му ставаше все по-силен и по-напрегнат. Леко я разтърси.
— Кога купи тази къща?
— Миналото лято?
— Защо?
— Защото я харесвам.
— Защо?
— Защото я харесвам.
— На кого принадлежеше тази къща, преди да я купиш?
— Чейс — умолително прошепна тя. Гласът й бе тих и едва доловим.
Той обаче изрева с всичка сила.
— От кого я купи, Марси?
Тя се опита да се пребори с напиращите в очите й сълзи. Навлажни устните си. Очевидно бе много разстроена. Езикът й сякаш отказваше да й се подчинява и тя едва произнасяше думите.
— От теб.
— Исусе! — Той се обърна и стовари юмрука си върху най-близката стена. След това се облегна на стената и още няколко пъти удари с юмрук по нея. Държеше главата си обърната и отказваше да погледне към Марси.
Тя умолително протегна ръка и докосна рамото му.
— Чейс, моля те, позволи ми да ти обясня.
Той потръпна от допира й, но веднага се обърна и я погледна. Лицето му бе разкривено от ярост.
— Какво има да ми обясняваш? Всичко ми е ясно. Това е къщата на Таня.
— Това е моята къща — запротестира тя. — Купих я…
— От мен. Защото се отнасяш към мен като към подходящ обект за благотворителността си.
— Не е вярно! Купих я, защото исках да ти създам дом тук. Това бе къщата, в която ти трябваше да живееш.
— Но с друга жена — изкрещя той. — С жената, която обичах. Това няма ли значение за теб? Нямаш ли поне малко гордост? Готова си да се задоволиш с второто място? И не само това, ами дори не си се посвенила да прибегнеш до измама!
— Никога не съм те мамила.
— О, така ли! Защо тогава никога досега не си споменавала, че това е къщата, която Таня толкова харесваше? Къщата, която вие двете разглеждахте непосредствено преди да бъде убита. Къщата, която тя толкова искаше да ми покаже.
Марси не издържа на обвинителния му поглед и отмести очи. Чейс хвана главата й и я повдигна така, че да вижда лицето й.
— Не е необходимо да ми отговаряш. Зная отговора. Не си ми казала, защото си знаела, че ще се почувствам точно по този начин.
— Може и да съм сбъркала наистина. Но единственото, което исках, бе да те направя щастлив.
— Щастлив? — кресна той. — Щастлив! Та аз те чукам вече дни наред в къщата на Таня!
— И това много ти харесва! — разкрещя се и тя.
В продължение на няколко секунди се гледаха яростно, без да помръднат. След това Чейс се отправи нагоре по стълбите, като бълваше ругатня след ругатня. Когато Марси влезе в стаята му, куфарът му вече лежеше отворен на леглото и той бързо хвърляше дрехите си в него.
— Чейс — извика тя с разтреперан глас. — Къде отиваш?
— В Хюстън. — Изобщо не благоволи да я погледне. Влезе в банята и започна да събира тоалетните си принадлежности.
— Защо?
— И без друго трябваше да тръгна за там утре сутринта. — Гневно я изгледа. — Сега обаче смятам, че е по-добре да тръгна веднага.
— Кога ще се върнеш?
Той мина край нея, прибра несесера с тоалетните си принадлежности в куфара, затръшна капака му и с резки движения заключи металните закопчалки.
— Не зная.
— Чейс, почакай!
Той затрополи надолу по стълбите. Тя се опита да го догони. На входната врата го пресрещна и силно го дръпна за ръкава.
— Моля те, не заминавай.
— Трябва. Това е бизнес.
— Не тръгвай в това състояние. Ти не си на себе си от гняв. Дай ми възможност да ти обясня. Изчакай до утре сутринта.