— Ало?
— Идвам при теб — прошепна един дрезгав глас. — Искам сама да се убедиш колко съм възбуден заради теб.
Пренебрегвайки напълно здравия си разум, тя попита:
— Кой сте вие? Защо не престанете да ми се обаждате?
— Искам да ме пипнеш и да видиш колко съм корав.
— Моля ви, престанете!
— Зная, че мъжът ти не е тук. От няколко дни не са те чукали, нали, Марси? Трябва да си много възбудена и зажадняла за любов. Сигурно много ще ми се зарадваш като дойда.
Разплакана, тя затръшна слушалката. Телефонът веднага иззвъня отново. Този път Марси не отговори. Опита се да мисли разумно и стигна до извода, че този тип не би могъл да е близо до къщата й, щом й се обажда по телефона. Въпреки това бързо надяна робата си и тичешком слезе на първия етаж.
Като обезумяла провери всички врати и прозорци. Убеди се, че алармената система е включена. Помисли си да се обади на Лъки, но след това реши, че той и без друго си има достатъчно грижи. Стигаше му една бременна и раздразнителна жена и едва ли щеше да приеме присърце страховете на истеричната си снаха.
Винаги когато бе разговаряла с Чейс по този въпрос, тя се бе опитвала да го убеди, че телефонните маниаци всъщност никога не нападат жертвите си. Задоволяваха се само с опитите си да ги сплашат. Обикновено това бяха мъже, силно травмирани или унижени от някоя жена. Защо тогава бе приела последното обаждане толкова на сериозно?
Защото той й се обаждаше всяка нощ, откакто Чейс бе заминал. Очевидно знаеше всичко за нея и за живота й. И за пръв път я бе предупредил, че смята да я посети. Вероятно не желаеше повече да се ограничава само с телефонния тероризъм, а възнамеряваше да предприеме и още нещо.
Остави всички лампи на долния етаж запалени и се върна в спалнята си. Дълго време не можа да заспи. Всеки шум, във и извън къщата, й се струваше страшен и заплашителен.
Нахока се мислено, че бе толкова уплашена от няколко нелепи телефонни обаждания. Не беше в стила й да трепери от страх и да отстъпва пред подобни заплахи. Винаги до този момент бе успявала сама да се справи с проблемите си.
Когато заспиваше, си обеща, че на следващия ден ще предприеме нещо, за да сложи край на този тормоз.
Не беше съвсем тъмно, когато Чейс пристигна пред къщата на Уудбайн Лейн шест дни след като си бе излязъл оттам, но слънцето бе вече залязло, а дворът, засенчен под големите дървета, изглеждаше мрачен и зловещ.
Колата на Марси не бе там. Чейс се зарадва. Не беше сигурен какво ще й каже, като я види. През изминалите дни гневът му бе понамалял, но все още бе смутен от мисълта, че живее в къщата на Таня с друга жена… и това много му харесва. Неспособен да се справи с тази дилема, той се замисли върху умния ход на Марси и за начина, по който съвсем несъзнателно го манипулираше.
Пъхна ключа си в ключалката на входната врата и се опита да го завърти. С учудване и раздразнение забеляза, че не може да си отключи. След няколко безуспешни опита той се отдръпна назад, сложи ръце на кръста си, изруга вбесено и се опита да измисли някакъв друг начин, за да проникне в къщата. Всички останали врати бяха заключени отвътре.
Единственото решение, което му се стори приемливо, бе да счупи едно от матираните стъкла на входната врата, да пъхне ръка и да отключи отвътре, а след това да изключи алармената система, преди да се е задействала.
Огледа двора за някоя по-дебела пръчка, намери една и се върна при вратата. Прозорецът се счупи още при първия му удар. Той промуши ръка в отвора, намери ключалката и я отключи, а след това отвори вратата. Ботушите му доразтрошиха разпилените стъкла и той се упъти към таблото на алармената система. Избра необходимия код, поне можа да изключи алармата, която пищеше през интервали от четиридесет и пет секунди.
— По дяволите!
Тази вечер всичко вървеше наопаки! Опита се отново да избере кода, като натискаше внимателно бутоните. Звъненето продължаваше. Знаеше, че контролното табло се намира в килера и на бегом се втурна през всекидневната с надеждата, че ще успее да стигне навреме, за да изключи системата, преди да е вдигнала на крак цялата околност.
— Не мърдай! Остани там, където си!
Чейс се закова на мястото си и се извърна по посока на повелителния глас. В очите му блесна ярък сноп светлина и той вдигна и двете си ръце, за да се предпази от нея.
— Чейс!
— Какво, по дяволите, става тук! Махни тая светлина от лицето ми.
Светлината угасна, но той бе напълно заслепен от силния блясък. Изминаха няколко секунди преди да възвърне зрението си. Когато най-накрая успя да види Марси, тя се бе приближила до таблото на алармената система. Веднага щом избра правилния код, воят престана и в стаята се възцари абсолютна тишина.