Тишината беше почти толкова шокираща, колкото и открилата се пред очите му гледка. Жена му стоеше пред него, стиснала в едната си ръка мощен фенер, а в другата — голям пистолет.
— Зареден ли е? — сдържано попита той.
— Да.
— За мен ли е предназначен?
— Не.
— В такъв случай ти предлагам да го свалиш.
Марси изглежда не осъзнаваше, че продължава да държи пистолета насочен към него. Без да свива ръката си в лакътя, тя отпусна пистолета надолу. Чейс осъзна, че пистолетът е невероятно тежък и сигурно й е много трудно да го държи в нежната си ръка. Чейс познаваше доста мъже, които едва ли биха се справили с такова тежко оръжие.
Той се приближи към лампата, запали я и получи третия си шок за тази вечер. Лицето на Марси бе мъртвешко бледо — в ярък контраст с черния пуловер с висока яка който бе облякла. Косата й бе силно опъната назад и прибрана в стегнат кок на тила й.
Чейс загрижено се приближи към нея и измъкна пистолета от ръката й. Тя го гледаше без да мига и вниманието му веднага бе привлечено от очите й, около които личаха големи виолетови кръгове. Изглеждаха така, сякаш и двете са получили по няколко доста силни удара. Спомни си нараненото й лице, което бе видял в болничната стая в деня след катастрофата. И тогава бе измъчена и пребледняла, но състоянието й в този момент бе далеч по-лошо.
Той спусна предпазителя на пистолета и го остави на масата. После взе и фенера от ръката й и го сложи до пистолета.
— Искаш ли да ми кажеш какво става тук? Отдавна ли имаш този пистолет?
Тя поклати отрицателно глава.
— Не. Купих го във вторник.
— Знаеш ли как да го използваш?
— Човекът ми показа.
— Кой човек?
— Собственикът на заложната къща.
— Исусе! — измърмори Чейс. — Стреляла ли си някога с това нещо?
Тя отново поклати отрицателно глава.
— Добре. Защото ако беше опитала, може би щеше да останеш без ухо при отката. Но пък от друга страна, едва ли щеше да имаш нужда от това ухо, защото изстрелът със сигурност щеше да те оглуши. И кого искаше да застреляш?
Тя клюмна като колосана фуста във влажен ден. Вцепененото й тяло сякаш се пречупи и тя се смъкна на канапето. После зарови лице в ръцете си.
Изобщо не бе в стила на Марси да изпада в подобни пристъпи на слабост и да се облива в сълзи. Разтревожен, Чейс приседна до нея.
— Марси, какво става тук? Какво се опитваше да направиш с това оръжие?
— Нямаше да го застрелям. Исках само да го сплаша.
— Кого да сплашиш?
— Оня тип, който ми се обажда по телефона. — Тя вдигна глава и го погледна. Очите й бяха пълни със сълзи, изглеждаха по-големи и по-тъжни отвсякога. — Откакто си заминал, ми се обажда всяка вечер. — Понякога по два-три пъти на нощ.
Чейс мрачно стисна зъби. Лицето му сякаш се вкамени.
— Продължавай.
— Той знаеше, че съм сама в къщата. Непрекъснато повтаряше, че те няма у дома. Знае също и къде живеем. И… и започна да ме плаши, че ще дойде при мен, Чейс — зъбите й започнаха да тракат от преживения страх. — Просто не можех да издържам повече. Извиках един ключар и го накарах да смени патроните на всички врати. Промених кода на алармената сигнализация. Тази вечер чух стъпките ти на верандата, а после ти счупи стъклото и аз…
Той я обгърна с ръце и я придърпа към себе си.
— Няма нищо. Вече всичко ми е ясно. Шшт. Всичко е наред.
— Нищо не е наред. Той все още е тук някъде.
— Не за дълго. Скоро ще прекратим опитите му веднъж завинаги.
— Как?
— Като направим това, което самата ти е трябвало да направиш още преди няколко дни. Ще се срещнем с Пат.
— О, не, моля ти се! Ще се чувствам много глупаво, ако въвлечем и полицията в това.
— Щеше да се чувстваш още по-глупаво, ако ме бе простреляла, без да искаш.
Тя се разтрепери.
— Не мисля, че изобщо щях да се престраша да дръпна спусъка на това нещо. — Тя кимна към пистолета.
— И аз така смятам — мрачно изрече той. — Което означава, че макар и въоръжена, ти си напълно беззащитна, когато си сама в къщата. — Чейс взе пистолета и го затъпка в колата на панталона си. — Хайде да вървим.
— Сега? Веднага?
Той се опита да я изправи на краката й, но тя се дръпна назад.
— Точно така. Вече ми писна от тоя мръсник. Отново включиха алармената система. Не можеха да сменят счупеното стъкло, така че просто го оставиха.
— Къде е колата ти? — попита я той, когато излязоха на алеята пред къщата.
— Започнах да паркирам отзад.
Чейс й помогна да се качи в кабината на пикапа, а след това се намести зад волана. Беше шофирал цели четири часа от Хюстън и с нетърпение бе очаквал да се прибере у дома и да си почине. Напоследък май нищо не ставаше според очакванията и желанията му.