— Говорих с Лъки — тихичко му каза Марси след като потеглиха. — Той ми каза, че отиването ти в Хюстън е било във връзка с договора.
— Да, бяха се спрели на три сондажни компании, които бяха предложили офертите си. Искаха да разговарят лично с всеки един от нас. И след като пет нощи спах на хотел и се храних в разни скапани заведения, те взеха, че възложиха работата на една компания от Виктория.
Нито четиричасовото шофиране, нито двестате мили, които бе изминал, бяха успели да притъпят разочарованието и болката от това съкрушително решение. Беше изгубил почти два месеца, скъсал бе много нерви, положил бе изключителни усилия, за да получат този договор и в крайна сметка нямаше нищо насреща, освен безбожната сметка с разходите му за изминалата седмица.
Но още по-лошото бе, че нямаше никакви други планове и бъдещи перспективи. Благодарение на заема, който бяха получили от Марси, финансовото им състояние беше стабилно и той нямаше защо да се тревожи в това отношение, но гордостта му и чувството му за професионална чест и достойнство бяха силно наранени.
— Съжалявам, Чейс. Зная, че много разчиташе на тази работа.
Той рязко кимна, доволен, че вече са стигнали до сградата на съда и не му се налага да говори повече на тази тема.
Хванаха Пат Буш в коридора. Тъкмо излизаше.
— Къде отиваш? — попита го Чейс.
— Да си купя един чийзбургер. Още не съм вечерял.
— Може ли да говорим с теб?
— Разбира се. Защо не дойдете с мен?
— Разговорът е служебен.
Един поглед към лицето на Марси очевидно убеди шерифа, че въпросът не търпи отлагане. Освен това забеляза и пистолета, който се подаваше изпод колана на Чейс. Върна се обратно и отвори вратата на кабинета си.
— Влизайте.
Чейс пусна Марси пред себе си. Кабинетът на Пат не бе променен от времето, когато Бъд Тайлър водеше синовете си на кратки посещения при чичо Пат. Докато двамата мъже обсъждаха политиката, спорта и местните събития, Чейс и Лъки се мотаеха наоколо, играеха си с пистолети-играчки и гордо се перчеха със значките, които Пат бе закачил на ризките им.
Един път дори си бяха навлекли доста сериозни неприятности, защото бяха изрисували мустаци и слънчеви очила на снимките на всички издирвани престъпници. Друг път си бяха изкарали боя, защото пуснаха един запален фишек в месинговия плювалник в стаята на дежурния.
Чейс остави пистолета върху бюрото на Пат. Пат го изгледа внимателно, но не каза нито дума. Изчака ги да се настанят на обикновените дървени столове от другата страна на бюрото му и едва след това извади кибритената клечка от устата си и ги попита:
— Какво означава всичко това?
— Марси получава телефонни обаждания.
— Телефонни обаждания? Цинични?
— И заплашителни.
— Всъщност, той никога не ме е заплашвал със смърт — меко се намеси тя. — Просто ми каза, че ще дойде при мен да… да…
— Да направи всички онези неща, за които ти е говорил по телефона? — подсказа й Пат.
— Точно така. — Тя кимна и наведе глава.
— Значи си сигурна, че става дума за мъж?
— Абсолютно.
— И не познаваш гласа?
— Не. Той винаги говори шепнешком, сякаш съвсем съзнателно се опитва да промени гласа си.
— Смяташ, че може би го познаваш?
— Нямам представа. Може би просто иска гласът му да звучи по-зловещо и заплашително.
— Кога започна да ти се обажда?
Тя повдигна бледата си ръка към слепоочията си и започна да ги масажира.
— Преди няколко месеца, струва ми се.
— Още преди да се оженим — каза Чейс.
— Хмм. Винаги ли говори едни и същи неща?
— Не. — Въпросът възбуди любопитството й. Тя вдигна глава. — Защо?
— Чудя се дали пък не става дума за цяла група хлапета. Понякога се състезават кой ще измисли най-големите гадости и кой от тях ще получи най-добър и подходящ отговор.
Марси леко поклати глава.
— Не, не мисля.
— Нито пък аз. — Чейс се наклони напред. — Когато Марси за пръв път ми спомена за това, тя беше убедена, че става дума за някакъв тип, който се възбужда като говори мръсотии по телефона. Смяташе, че в края на краищата ще се умори от нея и ще се прехвърли на някоя друга. Но не стана така, Пат. Той я плаши до смърт всеки път, когато й се обажда. Мисля, че става дума за нещо много по-сериозно.
Пат си взе нова кибритена клечка от кутийката на бюрото и я пъхна в устата си. От години бе отказал цигарите и ги бе заменил с кибритени клечки. Прекара я няколко пъти от единия ъгъл на устата си до другия.
— Как постъпваш, когато ти се обади, Марси?
— В началото затварях телефона веднага щом разберях, че е той. Но той започна да звъни по няколко пъти на вечер. Беше страшно досадно и аз взех да го слушам с надеждата, че мога да разпозная гласа му. Мислех си, че може да е някой, когото срещам често — продавачът, който опакова покупките ми в магазина, мъжът от бензиностанцията, касиерът в банката, който винаги се опитва да флиртува с мен. Надявах се, че ще успея да го объркам, като се обърна към него по име. Но така и не можах да го идентифицирам.