— Така е. Само ще се изкъпя и веднага си лягам. — Беше взела стълбите до половината, когато се обърна и каза: — Пощата ти е ей там, на бара.
— Благодаря.
През изминалите дни Марси просто не знаеше какво да очаква от Чейс при завръщането му. Не беше съвсем сигурна дали той изобщо ще се върне. А ако все пак го направеше, тя изобщо нямаше да се изненада, ако й кажеше, че се изнася от дома й и че смята да се разведе.
Все още не можеше да си позволи да се отпусне, не смееше да се зарадва на присъствието му и на факта, че той все още не бе казал нито дума за раздяла или развод. Може би просто не му бе останало време, или пък все още не бе намерил най-подходящия момент, за да обсъдят този въпрос.
Марси остана дълго във ваната. Топлата вода поотпусна стегнатите й мускули. Нервите й се поуспокоиха. Присъствието на Чейс в дома им й действаше като благотворен балсам.
Но когато телефонът иззвъня, докато се бършеше след ваната, кошмарът започна отново. От една страна бе вбесена, че се паникьосва толкова много при всяко телефонно позвъняване. От друга страна отчаяно се молеше това да е поредното обаждане на онзи тип.
Тя бързо се доизбърса и навлече една нощница. Влезе в спалнята и завари Чейс да оправя леглото.
— Кой се обади?
— Мама. Пат й е позвънил.
— Заради мен?
— Не. Той е далеч по-добър професионалист. Просто й е споменал между другото, че вече съм се прибрал. Тя само искаше да ме чуе.
— О! — Разочарованието й бе очевидно. — Помислих си, че може да е… той.
— Не. Хайде. Лягай. — Чейс повдигна завивките й. Тя се мушна под тях и положи глава на възглавницата. Нощната лампа светеше право в лицето й. Тя се пресегна и я загаси.
Не искаше Чейс да я гледа в този вид. Беше без грим, косата й беше разрошена, беше бледа и уморена, от няколкото безсънни нощи приличаше на истинско червенокосо плашило.
— В това има логика, нали? — замислено попита тя.
— В кое?
— Да си измисля някакъв мистериозен мъж, който ме тормози по телефона. Ти си кавалер до мозъка на костите си и никога не би изоставил жена, която се намира в опасност.
— Виж, Марси, Пат е в правото си да развива каквито си иска теории. Това му е работата. Но недей да приписваш съмненията му и на мен.
— Но аз бих могла наистина да лъжа. Откъде можеш да си сигурен?
— Не лъжеш.
— Миналата седмица се скарахме. Ти си тръгна без да ми кажеш нито къде отиваш, нито кога ще се върнеш. А докато те нямаше, обажданията станаха много по-агресивни и заплашителни. — Тя се разсмя, но в смеха й се долавяше истинско отчаяние. — Нищо чудно, че Пат е стигнал до заключението, че всичко съм скалъпила сама. Случаят е почти класически. Отчайващо ясен и прост. Направо патетичен.
— Ти си най-непатетичната личност, която някога съм срещал.
— Но аз не съм същата. Губя контрол над себе си. Погледни ме. Цялата треперя. — Тя протегна напред несигурната си ръка. — Едва ли в този момент съм олицетворение на сила и самоувереност.
— Подобно изпитание би опънало нервите и на най-смелите и издръжливите измежду нас. Във всеки случай, не възнамерявам да споря за това точно тази вечер. Имаш нужда от сън. Не мисля, че си спала много след заминаването ми.
— Не, не съм — призна си тя.
— Ето, вземи това. — Той й подаде едно хапче и чаша вода.
— Какво е това?
— Едно от успокоителните, които вземах, когато ме боляха ребрата. Аз пиех по две наведнъж, за да мога да заспя. Убеден съм, че една таблетка не може да ти навреди по никакъв начин.
— Не, благодаря. Предпочитам да не пия нищо.
— Ще ти помогне да заспиш.
Тя отрицателно поклати глава.
— Ще заспя и без него.
— Сигурна ли си?
— Абсолютно.
Той само сви рамене и остави хапчето и чашата върху нощното й шкафче.
— Лека нощ!
Беше почти стигнал до вратата, когато тя се обади.
— Купих я за теб.
Чейс спря и се обърна.
— Кое?
— Къщата.
— Сега не е най-подходящото време да говорим за това, Марси. Изтощена си.
— Но аз няма да мога да се успокоя и да си почина, докато не те накарам да разбереш защо постъпих така.
— Но аз чудесно те разбирам. Ти просто ме подмами да живея с теб в къщата на Таня.
— Това е моята къща!
— Само защото си платила за нея. Но тя принадлежи на Таня.
— Аз открих тази къща. Видях я много преди Таня. — Марси седна в леглото. Завивките се смъкнаха в скута й. — Таня изобщо нямаше да знае за съществуването й, ако аз не я бях довела да й я покажа.
— И тук веднага възниква един уместен въпрос. Ако толкова много си я искала, защо я показа на Таня? Защо просто не я купи за себе си?
— Защото исках ти да живееш в нея.