— Ти си отвратителен.
— Зърната ти втвърдиха ли се? Докосни ги вместо мен, Марси! Ммм, Марси, така е добре. Така е много добре. — Той изстена.
— Трябва да те хванат и да те заключат някъде. Ти си болен. Ти си заплаха за обществото.
Той се разсмя. Смехът му беше високомерен и нагъл.
— Зная, че шерифът подслушва телефона ти, но аз мога да се справя и с това.
Дали блъфираше? Откъде би могъл да знае за подслушвателното устройство? Не, нямаше как да е научил. Това беше просто едно негово предположение.
— Зная точно колко дълго да разговарям така, че да не могат да проследят разговора.
— Не разбирам за какво говориш.
— Не ти вярват, нали, Марси? Нито шерифът, нито съпругът ти. Те мислят, че си измисляш, че аз съм просто плод на въображението ти.
— Не. — Устата й пресъхна. Стисна слушалката толкова силно, че пръстите й побеляха от напрежението. Опита се да преглътне, но в устата й нямаше слюнка. — Чейс ми вярва.
Отново прозвуча противният му смях.
— Ще дойда при теб, Марси. Скоро.
— Остави ме на мира! Предупреждавам те…
— Ще ме харесаш, Марси! По-добър съм от съпруга ти. — Той се изхили. — А той дори не ти вярва. И няма да е наблизо да те спаси, когато те простра чисто гола под себе си.
— Престани — проплака тя.
— Довиждане, Марси. Скоро ще се видим.
— Не — извика тя, обхваната от силна паника. — Почакай! Не затваряй! Не още!
Гласът му бе твърде монотонен и безличен. Той си играеше с нея. Марси знаеше, че не бива да плаче. Беше достатъчно интелигентна, за да разбере, че той иска точно това, но просто не можеше да спре сълзите и накъсаните си ридания.
— Съпругът ми ще те убие, когато те хванат.
Той се изсмя злобно и неприятно.
— Той не те обича.
— Обича ме. Ще ме заобича.
— Никога, Марси! Ти го измами — присмя й се той. — Довиждане. До скоро. Скоро, Марси. Марси. Марси… Марси…
Гласът се промени. Изведнъж й се стори, че чува гласа на Чейс. Отвори очи и рязко се изправи. Чейс беше там. Седеше на ръба на леглото, нежно галеше раменете й и тихичко повтаряше името й, опитвайки се да я измъкне от мрежата на кошмара й.
Тя дрезгаво изплака и се хвърли на гърдите му, макар че цялото й същество се бунтуваше срещу обхваналата я слабост. Винаги бе презирала жените, които постоянно търсят закрилата на мъжете и често прибягват към сълзите, за да привлекат вниманието им. Но когато силните и топли ръце на Чейс я обгърнаха, тя напълно забрави обхваналия я гняв и презрението, което изпитваше към собствената си слабост. Притисна се към него и зарови лице в косъмчетата на гърдите му.
— Имаше кошмари — прошепна той. — Плачеше толкова силно, че те чух чак в другата стая. Но сега си будна и аз съм при теб. Всичко е наред.
— Прегърни ме, Чейс. Моля те!
Той легна до нея, прегърна я силно и придърпа завивките над тях. Погали я по гърба, хвана главата й с ръка и я притисна под брадичката си.
— Той беше на телефона.
— Шшт. Не е. Никой не се е обаждал.
— Но аз искам да се обади. — Тя викаше като обезумяла. — Минаха две седмици, откакто бяхме при шерифа. Искам да го чуеш. Искам сам да се убедиш, че не лъжа. Тогава ще ми повярваш.
— Аз ти вярвам.
— Той сякаш чете мислите ми, Чейс. Сякаш знае, че искам да се обади. И нарочно не го прави.
— Шшт. Сега само се отпусни. Заспивай отново.
— Когато той се обади, ти ще разбереш, че казвам истината. — Хленчеше като дете, но не можеше да спре. Толкова отчаяно искаше да си възвърне доверието му. — Когато се обади, ще ми повярваш, Чейс.
— Вярвам ти.
— Той трябва да се обади.
Но измина още една седмица без никой да позвъни.
Лъки влезе в офиса като изтръскваше калта от ботушите си. После огледа подметките им, реши, че са сравнително чисти и вдигна поглед. С изненада видя брат си, който се бе излегнал в стола зад бюрото и вирнал крака върху него, гледаше някъде в пространството.
— Мислех, че вече си си тръгнал.
Чейс се поизправи и свали краката си на пода.
— Не, още не съм.
— Навън все още вали като из ведро.
— Хмм.
Лъки си помисли, че Чейс отново се бе затворил в себе си. За известно време бе започнал да се държи като нормално човешко същество. Но през последните няколко седмици отново бе станал мрачен, неразговорлив и сърдит.
— Оня човек от Хюстън се обади пак, докато ти беше на обяд — каза му Лъки. — Харлан Бойд. Получи ли съобщението?
— Да?
— Обади ли му се?
— Не.
Лъки бе готов да го попита защо, по дяволите, не го е направил, но бе сигурен, че по този начин непременно ще предизвика една никому ненужна кавга. А може би пък нямаше да се окаже напълно ненужна. Може би щеше да поразведри обстановката. Знаеше, обаче, че проблемът на брат му не бе свързан с него. Нито дори с „Тайлър Дрилинг“.