— Доколкото разбирам, оня тип все още не се е обадил на Марси. — Чейс веднага обърна глава и го погледна. Изражението му бе мрачно и подозрително. Лъки безпомощно сви рамене. — Пат е разказал всичко на мама.
— Браво на него! — Чейс скочи от стола си. — По дяволите! Сега сигурно всички си мислите, че тя е напълно откачена.
— Напротив. Изпитахме истинско облекчение, като разбрахме за какво всъщност става дума. Бяхме започнали да подозираме, че е болна, или нещо подобно. Чудехме се какво толкова ужасно може да се е случило, че не смеете дори да ни го кажете.
Лъки получи поредния гневен и изпълнен с недоумение поглед и отново захвана обясненията.
— Ти да не си мислиш, че сме слепи, Чейс? Тя отслабна. Бледа е като мъртвец. Цялата е изтъкана от нерви и подскача от страх, подобно на пуйка в Деня на благодарността. По нищо вече не прилича на онази Марси, която познаваме и обичаме. Тя обикновено е спокойна и уравновесена, винаги е успявала да се владее до съвършенство. Наистина ли смяташе, че няма да забележим една толкова очебийна промяна?
— И защо трябваше да ходите при Пат? Защо не попитахте мен?
— Мама изобщо не е ходила при Пат. Просто са разговаряли и тя споделила загрижеността си за Марси. За да я успокои, че Марси не е болна от рак или нещо подобно, Пат й разказал за оня долен мръсник, който я тормози по телефона.
— И докато е издавал тази поверителна информация, дали случайно не е споменал, че смята, че обажданията са просто плод на въображението й?
Лъки гузно погледна встрани.
— Да, разбирам, че и това ви е казал.
— Е, добре, аз смятам, че този мръсник съществува. А моята убеденост просто не може да се сравни с тази на Девън. Тя изпадна в безумен гняв само като чу предположенията на Пат. Разкрещя се като обезумяла и го нарече в лицето долен консерватор и предубеден шовинист. Ще ти кажа нещо, Чейс — Лъки мрачно поклати глава, — ако нашите две съпруги се съюзят срещу нас, ние сме загубени.
Ядно стиснатите устни на Чейс се разтегнаха в усмивка, но Лъки разбираше, че тя е неискрена и фалшива.
— А как вървят останалите неща?
Чейс мрачно го изгледа.
— Кои неща?
— Е, нали разбираш?
— Имаш предвид нашия сексуален живот? За тези неща ли питаш? Искаш да знаеш колко пъти седмично чукам жена си, така ли?
Лъки обаче не искаше да се поддаде на провокативния му тон. Нямаше да го ядоса. Кабинетът беше твърде малък и не можеше да побере двама разярени мъже със зачервени лица и здраво стиснати юмруци.
— Ами да, защо не? Колко пъти?
— Ти да не би да водиш някаква статистика?
— Да. Нещо подобно.
— Изобщо не ти влиза в работата колко пъти спя с жена си.
— Хайде, Чейс, бъди приятел — Лъки се опита да го придума. — През последните няколко седмици с Девън минахме на пълно въздържание. Смили се над изтерзаната ми душа.
— Сигурен ли си, че не си ти този, който се обажда на Марси.
Лъки се разсмя. Изобщо не се почувства обиден или засегнат. Но само след няколко секунди отново стана сериозен.
— Познах, нали? Вие… вие не спите заедно.
Чейс отново се отпусна на стола — истинско олицетворение на обхванат от безсилие мъж, мъж, който не може да се побере в кожата си, не знае какво да прави и къде да се дене.
— Разпознавам симптомите, големи братко — съчувствено изрече Лъки. — Спомняш ли си колко много желаех Девън, но не можех да я имам, защото беше омъжена? Едва не се побърках тогава. Ако някой знае нещо за безсилната ярост, обхванала един постоянно неудовлетворен мъж, това съм аз.
Той примъкна един стол и седна само на няколко крачки от Чейс.
— При мен въздържанието ми бе наложено от обстоятелствата. Това, което не мога да разбера — той се наклони напред, — е защо ти не се възползваш от красивата си, сексапилна жена, която толкова много те обича.
— Тя не ме обича — изръмжа Чейс.
— Глупак! Аз не съм единственият, който мисли така. Мама и Девън са съгласни с мен. Сейдж също.
— Е, добре, по дяволите! Щом и Сейдж смята така… — Той бързо се отказа от саркастичния тон. — Какво става тук? Ние май сме главна тема на разговорите ви.
— Всъщност, отделяме ви почти толкова внимание, колкото й на бебето.
Чейс избълва цял порой ругатни. Лъки, който обаче не се предаваше лесно, му напомни, че все още не е отговорил на въпроса му.
— Не, не съм — каза Чейс. — Защото това изобщо не те интересува.