— Благодаря, Пат. — Чейс взе листа и го остави под телефонния автомат. Избра домашния си номер. Звука, който, чу показа, че Пат продължаваше подслушването на телефона им.
След няколко минути затвори и избра телефона в офиса на Марси. Обади се телефонният секретар и Чейс чу, че офисът е вече затворен и че го молят да се обади отново между девет часа сутринта и шест часа вечерта на следващия ден.
Чейс изчака сигнала и каза:
— Марси, аз съм. Там ли си? — Почака няколко секунди, но надеждите му останаха напразни. Тя не вдигна телефона.
— Сейдж е на върха на щастието! — възкликна Лори, след като привърши разговора с дъщеря си. — Веднага тръгва от Остин.
— Това означава, че едва ли ще пристигне преди полунощ. — Пат погледна ръчния си часовник.
— Зная. Опитах се да я убедя да изчака до сутринта, но тя настоя да тръгне веднага.
Едва в този момент Чейс осъзна колко е късно в действителност. Толкова много неща се бяха случили, откакто Девън се бе обадила на Лъки в офиса, че той изобщо не бе усетил колко бързо бе минало времето.
— Кой разглежда къщи по това време?
— Моля? — Лори го погледна.
— Нищо. Връщай се. Не бива да пропуснеш появяването на внучката си. Аз ще се опитам още веднъж да се свържа с Марси.
Лори се отправи към залата за новородените бебета. Пат поизостана след нея.
— Чейс, нещо не е наред ли?
— Не, няма нищо. Поне аз така мисля. — След това твърдо поклати глава. — Не. Сигурен съм, че всичко е наред.
— Уведоми ме, ако има нещо.
— Разбира се. Ей, Пат. — Пат се бе отдалечил на няколко крачки, когато Чейс извика името му. Шерифът бързо се обърна.
— Целувката беше страхотна.
По-възрастният мъж отвори уста, сякаш се опитваше да каже, че не разбира за какво става дума. После бавно сведе глава.
— Дяволски си прав.
Двамата се усмихнаха един на друг, а после Пат тръгна надолу по коридора, за да се присъедини към Лори.
Чейс отново набра номера в дома им. Никакъв отговор. Обади се в офиса. Пак телефонният секретар. Взе телефонния указател и потърси домашния номер на Есме.
— О, здрасти! Още ли не си се свързал с Марси?
— Не. Ти говори ли с нея, преди да си тръгнеш от офиса?
— Не. Но й оставих съобщение на телефонния секретар и бележка на бюрото, в случай че стане нещо със записа. Няма начин да не види бележката, или пък да не чуе съобщението. Момиче ли е или момче?
— Какво? О, момиче — разсеяно й отговори той. Къде, по дяволите, беше Марси? На пазар? Или все още показваше онази къща? — Есме, тя по кое време излезе?
— Малко преди шест. Само няколко минути преди да се обадиш. Току-що беше излязла, когато ти позвъни първия път.
— Хмм. И с кого излезе? Купувачи или продавачи? Познаваше ли ги отпреди?
— Излезе сама. Имаше среща с господин и госпожа Харисън в една къща, към която те проявяват интерес.
— Ония досадници? Семейство Харисън?
— Точно те. Да ти кажа честно, мисля, че само си губи времето с тях, но тя твърди, че човек никога не знае кога клиентите най-после ще вземат решение и ще предприемат нещо.
Чейс едва успя да прикрие раздразнението си и ядно прокара пръсти през косата си.
— Само един Господ знае колко време ще се бави с тези смотаняци. Доколкото разбрах, тази вечер смятаха да разгледат само една къща. Съвсем отскоро се продава. Намира се на улица Сасафрас.
— Е, благодаря ти, Есме! Дочуване.
— Сигурна съм, че скоро ще се появи отнякъде.
Той затвори. Остана за момент загледан в телефона, като се чудеше какво да прави. Марси обикновено винаги минаваше през офиса, преди да се прибере у дома. Сигурен бе, че няма как да не получи съобщението му. Междувременно продължи да звъни вкъщи през интервали от няколко минути. Марси никога нямаше да си прости, че е пропуснала раждането.
Отново набра домашния си номер. След като не получи отговор, той нетърпеливо затвори, взе монетата и се обърна към коридора. В този момент компютърната разпечатка, която Пат му беше дал, падна на пода. Чейс се наведе и я взе.
Докато вървеше към залата с бебетата, за да се присъедини към Пат и Лори, които чакаха пред големия прозорец, за да видят дъщерята на Лъки, той разсеяно преглеждаше списъка.
Списъкът бе изваден на обикновен точков принтер и думите бяха почти нечетливи под яркото луминесцентно осветление. Имената бяха подредени по азбучен ред. Бе достигнал почти до средата, когато изведнъж се закова на място.
Хвана листа с две ръце и го приближи към очите си, за да е сигурен, че правилно е прочел името. След това смачка хартията в ръцете си и изрева. Дивият рев сякаш се изтръгна от дълбините на душата му: