— Като слушам, май става дума за Чейс Тайлър.
— Точно така. Чейс Тайлър — Пат се намеси, дочул репликата на един от заместниците си.
— Не разбирам какво става, шериф Буш. Защо да арестуваме Чейс?
— Защото е луда глава.
— Сър, нещо не ви разбирам.
— Просто намерете колата и я спрете!
— Улица Сасафрас, Сасафрас — мърмореше си Чейс, докато караше към скъпия квартал, в който знаеше, че се намира улицата. Улица Сасафрас. Не беше ли между Бийтчнат и Магнолия! Или я бъркаше с улица Суитгъм! Къде, по дяволите, се намира улица Сасафрас!
Изведнъж градът, в който бе израснал, му се стори напълно чужд и непознат. Не можеше да си припомни кои улици бяха успоредни една на друга и кои се пресичаха. Не можеше да си спомни дали улица Сасафрас беше на север, на юг, на изток или на запад.
Опита се да си представи картата на Милтън Пойнт, но тя беше разкривена и неясна, представляваше истинска плетеница от улици, имената на които не си спомняше, приличаше му на кошмарен лабиринт, от който никога няма да успее да се измъкне.
Той изпсува и удари с юмрук по волана на червената кола на Девън. Кой би могъл да си помисли, че тази дребна невестулка Харисън ще има смелостта и самообладанието да тероризира жените по телефона? Чейс го бе виждал само веднъж — онзи ден в офиса на Марси. Харисън не му бе направил никакво впечатление. Не би могъл да го опише в този момент, дори и ако животът му зависеше от това — толкова обикновен и незапомнящ се му се бе сторил тогава.
Може би точно затова говореше гнусотии по телефона, помисли си Чейс. Тези обаждания бяха единствената му проява на сила и превъзходство, единственият му начин да се почувства истински мъж. Когато тероризираше жените, можеше да си представя, че е властен и могъщ, висок попе метър и осемдесет. Гадните му и: вулгарни обаждания плашеха жертвите му, а тип като Харисън предпочиташе да почувства отвращението им пред пълната незаинтересованост и безразличието, което жените проявяваха към него всеки ден.
— Долен кучи син — процеди Чейс през стиснатите си зъби. Спомни си колко отвратена и опустошена бе изглеждала Марси след всяко негово обаждане.
Защо не се бяха обърнали за помощ към някой психолог? Някой, който разбираше лабиринтите на човешкия ум, който би могъл да им опише с подробности образа на типичния телефонен терорист и по този начин да ги наведе на мисълта за Харисън! За Чейс вече беше повече от ясно, че точно той е негодникът, създал им толкова неприятности. Той имаше властна, критична жена и ниско самочувствие. Трябваше да се посъветват с някой лекар. Харисън не беше престъпник. Той просто беше болен.
А може би не беше точно така? Може би вече не му бе достатъчно само да говори гадости и мръсотии? Може би вече бе прекрачил границата и бе достигнал до момента, в който е решил, че трябва да осъществи заплахите си.
— По дяволите! — Чейс с всичка сила настъпи педала на газта.
Изумлението на Марси бързо отстъпи пред паниката. Тя извика на помощ всичката си воля и се опита да подтисне страха. Той искаше да я уплаши, да я накара да се бои. И тя наистина се страхуваше. Но да бъде проклета навеки, ако му достави удоволствието да види обхваналия я ужас.
— Така значи. Вие сте онзи индивид, който ми се обажда по телефона. Много ли сте горд със себе си?
— Не се опитвай да ме заблудиш, Марси. Ти се страхуваш от мен.
— Не се страхувам ни най-малко. Само съм отвратена и изпълнена със съжаление към вас.
— Щом не се боиш от мен, защо отиде при шерифа!
Опита се да запази безизразното си изражение и да не му позволи да почувства нервността й. В същото време се опитваше да измисли как би могла да се измъкне от стаята и от къщата. Щом излезе навън, ще изтича на тротоара и ще се разкрещи. Но най-напред трябваше да успее да се махне оттук.
Искаше, ако това изобщо бе възможно, да избегне всеки физически контакт с него. Призляваше й само като си помислеше, че ръцете му биха могли да докоснат тялото й. Той не беше въоръжен. Не беше и особено висок или силен. Всъщност, беше доста дребен и хилав. Тя се съмняваше, че би могъл да я надвие, ако се стигнеше до борба, но възможно бе да я нарани, преди да успее да го отблъсне и точно това я притесняваше най-много.
Но той няма да стигне чак дотам, опита се да се успокои тя. Няма да се опита да я похити. Искаше само да я измъчва и тероризира със заплахите си.
— Не си ли помисли, че аз веднага ще разбера, че са сложили подслушвателно устройство на телефона ви? — попита я той с подигравателния глас, който я преследваше в кошмарите й. — Затворих веднага, щом се обадих и чух характерното прищракване.