— Лъки! — изписка Девън.
— Лоурънс! Чейс! — Лори също се опита да възрази. Чейс отметна глава назад и се разсмя толкова силно, че бебето подскочи от страх.
Лъки ги изгледа с най-невинното си изражение.
— Но, Девън, нали ти ме помоли да опитам.
— А! — Сейдж скочи на крака. — Вие двамата сте направо отвратителни. Хайде, Травис. Не мога да ги слушам повече. Да отидем да пояздим.
Хвана го за ръка и го задърпа от стола му.
— Пак ли? — Очевидно предложението й не му допадаше особено.
— Хайде, не ми отказвай! Този път ще ти оседлая някой по-кротък кон. — Докато измъкваше Травис през входната врата, тя се провикна през рамо. — Довиждане, Марси. Довиждане, Девън. Ще се видим по-късно. — Макар че бе готова във всеки един момент да удуши братята си, Сейдж обожаваше съпругите им. — Чао-чао, Лорин. Много си сладка. Жалко само, че имаш такъв отвратителен баща.
— Ти си истинска гадинка, Сейдж — извика след нея Лъки.
Само няколко минути след излизането на Сейдж и Травис във всекидневната влезе Пат Буш.
— Здравейте. Видях Сейдж отвън. Тя ми каза да влизам направо.
Предложиха му торта и кафе и той едва бе отхапал първата хапка, когато Чейс започна да души въздуха.
— Каква е тази миризма? Той се обърна към Пат.
— Пат, май идва от теб! — Чейс се престори на изненадан. — Защо си се пременил и напарфюмирал така?
Пат се задави с тортата и хвърли на Чейс един убийствен поглед. Бузите на Лори се обагриха в червено. Чейс не бе казал на никого, дори и на Лъки, че бе видял майка си и Пат страстно прегърнати. Но просто не можеше да устои на изкушението да ги подразни за това.
Чейс се изправи и издърпа и Марси със себе си. След онази ужасна нощ, в която се бе родила Лорин, той всяка вечер спеше в едно легло с Марси, притискаше я към себе си, кълнеше й се в любов, но поради забраната на лекаря се ограничаваше само до платонически израз на чувствата си.
Отново бяха подновили мъчителната си игра на незадоволени любовници. Тялото на Чейс постоянно изгаряше от желание, страстта му към Марси го подлудяваше, но този път всичко бе по-различно. Живееше в сладка еуфория, която изпълваше нощите с магично очарование, а дните правеше по-поносими.
Харлан Бойд очевидно бе забравил за него. Чейс го бе потърсил веднага щом Марси се пооправи, но той бе заминал нанякъде без да остави координатите си. А може би така беше по-добре. Може би това развитие на нещата щеше да ги принуди с Лъки да проявят цялата си изобретателност и ум, за да спасят бизнеса си.
Марси бе най-стабилната му подкрепа, когато се обезкуражеше и го налегнеше старото отчаяние. Той я обгърна с ръка и каза:
— Е, мисля, че е време да си ходим.
— Защо? — Лицето на Лъки бе невинно като на херувим. Примигна няколко пъти и сведе очи. — Време е за следобедната ви дрямка?
Без да го удостои с отговор, Чейс се наведе над майка си, която люлееше племенницата му, и я целуна по бузата.
— Довиждане. Благодаря за тортата. Беше много вкусна.
— Довиждане, сине. — Задържа поглед върху очите му. Опитваше се да открие болката, която толкова дълго се бе задържала там. Сега обаче я нямаше и тя широко се усмихна, а после се обърна към жената, донесла му толкова щастие. — Марси, как се чувстваш?
— Чудесно, благодаря. Чейс се грижи много добре за мен. Не ми разрешава дори вилицата си да вдигам сама.
Когато се качиха в колата и се отправиха за дома си, тя го погледна и каза:
— Те си помислиха, че се шегувам, когато им казах, че не ми разрешаваш да върша нищо сама.
— Трябва да те пазя добре. Теб и бебето. Веднъж вече едва не ви изгубих. — Погледна я сериозно. — Никой повече няма да може да те нарани, Марси!
— Ти си единственият, който би могъл да ме нарани, Чейс.
— Как?
— Ако някога решиш, че не ме обичаш повече.
Той хвана ръката й, пое тави я на бедрото си и я покри със своята.
— Това никога няма да се случи.
Дърветата, заобикалящи къщата им, грееха с яркозелените багри на пролетта. Белите цветове на кучешкия дрян опасваха гората като фина дантела. Лалетата, които Марси бе посадила предишната година, бяха разцъфтели около алеята, която водеше към входната врата.
Щом влязоха вътре, Чейс се приближи до стъклената стена и се загледа навън.
— Обичам тази къща.
Винаги съм знаела, че ще я обикнеш.
Той се обърна, за да я прегърне.
— Обичам я почти толкова, колкото обичам и теб.
— Почти?
Той разкопча блузата й и я отметна настрани. Ръцете му докоснаха копринения сутиен, който покриваше гърдите й.
— Ти имаш някои предимства, които са ненадминати.
След една дълга и страстна целувка, тя промърмори:
— Тази сутрин лекарят ми каза, че вече съм напълно здрава.