Броуди се засмя.
— Лари, нима имаш съдружници? Това се казва новина. Предполагах, че си управляваш предприятието сам-самичък.
Вон се смути, като че бе казал нещо излишно.
— Работите ми не са толкова прости — каза той. — Понякога и на мен самия ми е трудно да се оправя. Направи това, за което те моля, Мартин.
Броуди погледна Вон, като се опитваше да вникне в подбудите му.
— Съжалявам, но не мога, Лари. Имам служебни задължения и съм длъжен да ги изпълня.
— Ако не ме послушаш — каза Вон, — не е изключено скоро да загубиш мястото си.
— Не съм ти подчинен. Не можеш да уволниш нито един полицай в този град.
— Може да не ми повярваш, но имам определени пълномощия по отношение на началника на полицията.
— Не ти вярвам.
Вон извади от джоба на сакото си правилника на градската управа на Амити.
— Предлагам ти сам да се убедиш в думите ми — каза той и бързо запрелиства правилника. — Ето — той намери нужните страници и подаде брошурата на Броуди през бюрото, — тук ясно е казано, че макар началникът на полицията да е избран от жителите на града, членовете на градската управа имат право да го сменят.
Броуди прочете параграфа, показан му от Вон.
— Да допуснем — рече той. — Но бих искал да знам какво разбираш под „важни и добре обосновани причини“?
— Искам да се надявам, че няма да стигнем дотам. Не предполагах, че разговорът ни ще отиде толкова далеч. Разчитах на разбиране от твоя страна, след като узнаеш моето мнение и мнението на градската управа.
— На всички нейни членове?
— На по-голямата част.
— Кои по-точно?
— Нямам намерение да съобщавам имената им. Не съм длъжен да го правя. Трябва да разбереш само едно — ако не постъпиш така, както искаме, ще поставим на твое място друг, по-податлив.
Броуди никога не бе виждал Вон в такова агресивно настроение. Това го порази.
— Толкова ли настояваш, Лари?
— Да — изрече Вон с равен глас в предчувствие на победата. — Повярвай, Мартин, няма да съжаляваш.
Броуди въздъхна.
— Глупости — рече той. — Това никак не ми харесва. Но щом е толкова важно…
— Важно е — Вон се усмихна за пръв път по време на разговора. — Благодаря ти, Мартин — каза той и стана. — Предстои ми неприятна мисия. Трябва да посетя семейство Фут.
— Не би искал да се разбъбрят пред „Таймс“ или „Нюз“, нали? Интересно как би могъл да ги спреш?
— Ще въздействам на чувството им за дълг — заяви Вон, — както постъпих с теб.
— Номерът няма да мине.
— Съществува едно обстоятелство, което е в наша полза. Тази мис Уоткинс е скитница — нито близки, нито роднини. Казала, че е дошла на източното крайбрежие от щата Айдахо на автостоп. Никой няма да я потърси.
Броуди се появи у дома си в около пет часа. Стомахът му се беше оправил вече и той можа да изпие халба бира преди вечерята. Елън, облечена в розова престилка на милосърдна сестра, шеташе из кухнята. Ръцете й бяха изцапани — месеше кайма.
— Здравей — каза тя и подаде лицето си за целувка. — Какво се е случило?
— Била си в болницата. Не си ли чула?
— Не. Днес къпахме стариците. Не съм излизала от болницата.
— Близо до Олд Мил Роуд е загинало момиче.
— Как?
— Акула. — Броуди отвори хладилника и извади една бира.
Елън спря да меси каймата и учудено го погледна.
— Акула?! Никога не съм чувала такова нещо. Може някои да са ги виждали, но акулите не са докосвали хора.
— Да, знам. Аз също не се бях сблъсквал с такова нещо досега.
— И какво ще правиш?
— Нищо.
— Наистина ли? И мислиш, че така е редно?
— Разбира се, нещичко бих могъл да направя. Формално. Но нищо по същество. И какво мислиш ти или аз по този повод е без значение. Силните на деня са обезпокоени от факта, че за Амити би било зле, ако започнем да се вълнуваме, задето някаква риба е нападнала летовник. Предпочитат да гледат на станалото като на чиста случайност, която няма да се повтори, но искат да прехвърлят цялата отговорност върху мен.
— Кого имаш предвид, като казваш „силните на деня“?
— Лари Вон е един от тях.
Така ли? Не знаех, че си говорил с Лари.