— Втурна се при мен веднага, щом узна, че имам намерение да закрия плажовете. Никак не беше, как да се изразя, деликатен, когато ме убеждаваше да не го правя. Заяви, че ще ме уволнят, ако ги закрия.
— Не мога да повярвам, Мартин. Лари не е такъв човек.
Аз също не бих го допуснал по-рано. Между другото, да си чувала нещо за съдружниците му?
— Бях останала с впечатление, че сам ръководи делата си. Мислех си, че Пенроуз е просто второто му име или нещо от този род. Във всеки случай сигурна бях, че е единствен собственик на фирмата.
— И аз така мислех, но очевидно съм сгрешил.
— Добре е, че си поговорил с Лари, преди да вземеш решение. Той гледа много по-широко на нещата, отколкото повечето хора. Знае най-добре как да се постъпи в такива случаи.
Броуди почувства как кръвта нахлу в главата му.
— Глупости — отсече той, отвори бирата и хвърли тенекиената капачка в кошчето за боклук. После тръгна към гостната да чуе вечерните новини.
Елън се провикна от кухнята:
— Забравих да ти кажа — преди малко те търсиха по телефона.
— Кой беше?
— Не си каза името. Просто каза да ти предам, че здравата пипаш. Много мило от негова страна, нали?
Четвърта глава
През следващите няколко дни времето се запази ясно и необичайно тихо. От югозапад подухваше постоянен слаб ветрец — лек бриз, от който повърхността на океана се набръчкваше, но без да образува бели зайчета. Хлад се усещаше само нощем — след толкова слънчеви дни земята и пясъкът се бяха нагорещили.
В неделя беше двайсети юни. Занятията в държавните училища щяха да продължат още цяла седмица, но за частните колежи в Ню Йорк учебната година бе вече свършила. Онези семейства, които имаха собствени вили в Амити, бяха започнали да пристигат за почивните дни още от началото на май. Летовниците, наели къщи от петнайсети юни до петнайсети септември, вече бяха разопаковали вещите си, бяха проучили в кой шкаф се намира спалното бельо и къде стоят порцелановите сервизи и другите необходими неща и се чувстваха като у дома си.
Около обяд плажът под Скоч Роуд и Олд Мил Роуд пъстрееше от народ. Съпрузите се припичаха в полудрямка върху хавлиените кърпи и набираха сили за предстоящата партия тенис и за обратния път към Ню Йорк с експреса „Лонг Айлънд“. Съпругите, удобно настанени в алуминиеви шезлонги, четяха Хелън Макинес. Джон Чийвър и Тейлър Колдуел, като от време на време откъсваха поглед от книгата, за да глътнат малко изстуден вермут.
Момчета и момичета между дванайсет и шестнайсет години се излежаваха плътно наредени един до друг. Момчетата се наслаждаваха на усещането от горещия пясък, обгърнал тазовете им, и протягаха вратове да зърнат нещо между бедрата на момичетата, легнали по гръб.
Тези младежи не можеха да се причислят към хипитата. Не произнасяха и банални лозунги. Те бяха наследили привилегиите заедно с гените си. Техните вкусове, техните възгледи бяха предопределени от предишните поколения, тъй както цветът на очите им. Не страдаха от авитаминоза или от анемия. Зъбите им, дали по природа, или благодарение на добри зъболекари, бяха правилни, бели и равни. Телата им бяха стройни, мишците — силни — от деветгодишна възраст те редовно се занимаваха с бокс, от дванайсет — с езда, а след това — с тенис. От тях лъхаше приятна миризма дори в горещината. Девойките издаваха леко ухание на парфюм, а младежите — аромат на чисто тяло.
Това не означаваше, че са глупави или порочни. Ако се измереше груповият им коефициент на интелигентност, би се оказало, че по природни данни те могат да бъдат включени в онзи интелектуален елит, който съставлява една десета от цялото население на земята. Обучаваха се в училища, където им преподаваха най-различни предмети, включително умението да общуват с представителите на националните малцинства, както и различни философски теории, екологически хипотези, тактика на политическата борба; запознаваха ги с проблемите на наркотиците и секса. С една дума — знаеха много, но предпочитаха да не показват нищо от онова, което им бе известно. Беше им втълпено да вярват (или поне да живеят с чувството), че нямат никакво отношение към онова, което става по света. И наистина нищо не ги засягаше; нито расовите бунтове в Трентън, Ню Джърси и Гари, щата Индиана, нито фактът, че на много места Мисури е замърсена до такава степен, та понякога повърхността на водата пламва, нито корупцията на полицията в Ню Йорк, нито увеличаващата се престъпност в Сан Франциско, нито скандалните разобличения, че в кренвиршите са открити личинки от насекоми и хексахлорофин, които предизвикват възпаление на мозъка. Те се отнасяха равнодушно дори към икономическата криза, която разтърсваше Америка. Колебанията на борсата бяха само досадни обстоятелства, които даваха повод на бащите им от време на време да ги посгълчават за разточителството им, било то действително или въображаемо.