Те бяха от онези млади хора, които пристигаха в Амити всяко лято. Другите — а сред тях се срещаха и скитници — организираха демонстрации, бъбреха на разни теми, събираха се на групички, подписваха се под петиции и обикновено през цялото лято бяха заети в някакви организации с непонятни от съкращения наименования. Но тъй като не приемаха обществото в Амити, а се присъединяваха към неговите жители само на празниците по време на Деня на труда, никой не ги вземаше на сериозно.
Децата играеха край водата, копаеха дупки и се замерваха с мокър пясък, без да мислят и без да ги е грижа какви ще станат и какво ги чака.
Едно момченце на шест години хвърляше плоски камъчета във водата, така че да ги накара да подскачат на повърхността, после това му омръзна. То отиде при майка си, която се печеше на плажа, и седна до нея.
— Хей, мамо — каза то, като безцелно чертаеше с пръстче по пясъка.
Майка му се обърна към него и прикри с ръка очи от слънцето.
— Какво има?
— Тук ми омръзна вече.
— Толкова скоро? Още е юни.
— И какво от това? Доскуча ми. Няма какво да правя.
— Виж колко голям е плажът. Можеш да си играеш където поискаш.
— Знам. Но нямам какво да правя. Казвам ти, че ми е скучно.
— Защо не си поиграеш с топката?
— С кого? Тук няма никой.
— Как така няма? Потърси ли семейство Харис? А къде е Томи Конвърс?
— Няма ги. Тук няма никой. Ужасно ми е скучно.
— Моля те, Алекс, не повтаряй едно и също.
— Може ли да вляза във водата?
— Не. Водата е студена.
— Откъде знаеш?
— Знам и толкова. Освен това не мога да те пусна сам.
— А защо ти не дойдеш с мен?
— Да се къпя? Не, разбира се.
— Само ще стоиш и ще ме гледаш.
— Алекс, мама е ужасно уморена. Нима няма с какво да се занимаваш?
— Може ли да вляза с надуваемия дюшек?
— Къде?
— На плиткото. Няма да плувам, само ще полежа на дюшека.
Майката седна, сложи слънчевите очила и огледа плажа. На десетина метра от тях някакъв мъж се бе потопил до кръста във водата и държеше детето си на раменете. Жената го погледна и внезапно я обзе жал към самата себе си: вече нямаше мъж, на когото би прехвърлила тази отговорност — да си поиграе с детето.
Не бе успяла да отвърне поглед от тях, когато момченцето се обади, сякаш отгатнало мислите й:
— А татко щеше да ми разреши — каза то.
— Алекс, време е да разбереш, че по този начин няма да ме склониш на отстъпки. — Тя отново огледа плажа. Беше пуст, само в далечината се виждаха няколко двойки. — Е, добре — съгласи се тя. — Върви. Но не се отдалечавай. И без дюшека не плувай. — Погледна строго момченцето, дори свали очилата си, за да може то да види очите й.
— Няма — обеща детето. Стана, хвана гумения дюшек и го повлече към водата. После го вдигна на ръце и нагази в нея, като го държеше пред себе си. Когато се натопи до кръста, то легна на дюшека. Вълната го подхвана и го повдигна заедно с момченцето. То се намести по-удобно и започна бавно и равномерно да гребе с двете ръце. От глезените надолу крачетата му висяха във водата. Детето навлезе малко навътре, а после заплува по протежение на брега. Слабото течение бавно го увличаше, но то нищо не забелязваше.
На петдесетина метра от брега дъното рязко падаше надолу — макар и не отвесен, наклонът бе повече от четирийсет и пет градуса. Там, където започваше понижението, дълбочината бе четири-пет метра. Малко по-навътре тя достигаше седем метра, после дванайсет, а след това петнайсет метра. На дълбочина трийсет метра дъното ставаше равно и така се запазваше на разстояние около километър. Още малко по-нататък то хлътваше на шейсет метра, след което започваха истинските океански глъбини.
Огромната риба плуваше на десетина метра под повърхността с леко, почти недоловимо движение на опашката. Тя нищо не виждаше, тъй като водата бе размътена от дребни растителни организми. Рибата плуваше успоредно на брега. Внезапно тя се извърна, леко се наклони и като следваше релефа на дъното, постепенно започна да се издига към повърхността. Сега до очите й достигаше повече светлина, но рибата все още нищо не съзираше.