Момченцето си почиваше с ръце, потопени във водата, а стъпалата му се обливаха от ритмично надигащите се вълни. Главата му бе обърната към брега и то забеляза, че се е отдалечило повече, отколкото майка му разрешаваше. Видя, че тя все още лежи върху хавлиената кърпа, а мъжът и детето си играят там, където се разбиваха вълните. Момченцето не се изплаши — водата беше спокойна, а и то бе само на дванайсет метра от брега. Все пак реши да се върне малко: майка му всеки миг можеше да го зърне и да го извика да излиза от водата. Изпълзя малко извън дюшека, за да може да си помага с крака. Ръцете му почти безшумно загребаха водата, но краката му силно ритаха и разпенваха вълните наоколо.
Рибата не чу звука, ала усети резките поривисти плясъци, предизвикани от ударите на краката му. Сигналите, макар и слаби, бяха недвусмислени за нея и тя ги последва настървена. Отначало се движеше бавно, но после, когато вибрациите станаха по-отчетливи, бързо набра скорост.
Момченцето спря за миг да почине. Сигналите секнаха. Рибата заплува по-бавно, като въртеше глава в стремежа си да ги улови. Детето лежеше съвсем неподвижно и рибата мина на голяма дълбочина под него, но после пак се върна назад.
Момченцето заплува отново. Сега то удряше с крака след три-четири загребвания — работата с краката бе далеч по-трудна от гребането. Тези рядко повтарящи се удари изпратиха нови сигнали до рибата. Тя ги улови мигновено, тъй като се намираше точно под дюшека. Рибата се вдигна към повърхността. Тя плуваше почти вертикално, защото забеляза движението над себе си. Не бе сигурна дали онова, което пляска отгоре, става за ядене, но това вече нямаше никакво значение. Инстинктът й диктуваше да нападне: ако онова, което погълне, се смели в стомаха й, значи е за ядене, ако не — по-късно ще го повърне. Като разтвори паст и махна силно със сърповидната си опашка, хищникът се нахвърли върху жертвата си.
Последното, което детето усети, бе силен удар в корема. Дъхът му секна, то не успя да извика, а дори да имаше време за това, не знаеше какво да вика, тъй като не бе видяло рибата. Акулата изхвърли дюшека нагоре във въздуха. Главата, ръцете, раменете, почти цялото тяло на момченцето заедно с дюшека изчезнаха в нейната паст и челюстите се затвориха. В устрема си нагоре рибата изскочи от водата, полетя напред и се пльосна по корем, като смилаше в обща каша наведнъж месо, кости, сухожилия, гума. Краката на момченцето, отделени от туловището му, бавно се спускаха към дъното с въртеливо движение.
Мъжът, който си играеше с детето край брега, извика:
— Хей!
Той не вярваше на очите си. Продължаваше да гледа натам, където току-що бе видял момченцето, после извърна глава към брега, но внезапно мощен плясък го накара отново да се обърне към океана, ала не зърна нищо повече освен вълните, породени от плясъка, които се разбягваха в концентрични окръжности.
— Видя ли? — изкрещя той. — Видя ли?
— Какво, татко, какво? — детето изплашено го гледаше.
— Там! Акула или кит, или бог знае какво! Нещо огромно!
Майката на момченцето, която дремеше излегната на хавлиената кърпа, отвори очи, присви ги и погледна към мъжа. Той показа на детето нещо във водата, детето побягна на брега и застана до купчина дрехи. Мъжът затича към майката на момченцето и тя седна. Не разбираше думите му, но мъжът сочеше към водата. Тя засенчи очите си с ръка и погледна към океана. Отначало не се изненада, че не вижда нищо. Но внезапно си спомни: „Алекс!“
Броуди обядваше — печено пиле, картофено пюре и грах.
— Пак картофено пюре — промърмори той, когато Елън постави чинията пред него. — Какво правиш с мен?
— Не искам да умреш от глад. Освен това повече ти отива да си пълен.
Телефонът иззвъня.
— Аз ще се обадя — каза Елън. Но стана Броуди. Така беше винаги. За телефона се готвеше тя, но винаги отиваше той. Същото се случваше и когато тя забравяше нещо в кухнята. Например казваше, че е забравила салфетките и че веднага ще отиде да ги донесе, но и двамата знаеха, че той ще свърши тази работа.
— Недей, сигурно е за мен — спря я Броуди. Всъщност беше убеден, че търсят нея, ала изрече думите по навик.
Обаждаха се от полицейския участък.
— Тук е Биксби, шефе.
— Какво има, Биксби?
— Мисля, че е по-добре да дойдете тук.
— Защо?
— Работата е там, шефе… — Очевидно Биксби не желаеше да излага подробностите. Каза нещо на някого до него, после отново заговори в слушалката: — Тук има една жена. Тя е в истерия…