Броуди спря.
— Ето какво искам да знам, Хари. Кой всъщност взе това решение? Ти се подчини, аз се подчиних. Предполагам, че Лари Вон също не го е решил сам. Според мен той също се е подчинил на някого.
— Защо мислиш така?
— Имам някои основания. Известно ли ти е нещо за неговите съдружници?
— Доколкото знам, той няма никакви съдружници.
— Ето кое ме кара да се замисля. Добре, да забравим това… поне засега. — Броуди се заизкачва по стълбите, Медоус тръгна след него.
— По-добре влез през парадния вход, Хари… колкото за очи — каза Броуди.
Броуди влезе в кабинета си през една странична врата. Майката на момчето седеше до писалището му и стискаше носна кърпичка в ръце. Беше боса, върху банския си костюм бе наметнала къс хавлиен халат. Броуди я погледна притеснен и отново го обзе чувство за вина. Очите й бяха скрити зад огромни слънчеви очила и той не можеше да види дали жената плаче.
До стената се бе облегнал един мъж. Броуди се досети, че той трябва да е очевидецът. Мъжът разсеяно разглеждаше висящите по стената благодарствени грамоти от обществени организации, снимките на Броуди заедно с почетни гости. Едва ли представляваха интерес за възрастен човек, но не всеки би се решил да разговаря с обезумялата от мъка майка.
Броуди не умееше да успокоява хора, затова се представи и веднага започна да задава въпроси. Жената каза, че не е видяла нищо: момченцето й плавало върху надуваем дюшек и внезапно изчезнало. „Зърнах единствено късове от дюшека.“ Тя говореше с тих равен глас. Мъжът разказа онова, което бе видял. А може би всичко това му се бе сторило?
— И така, никой не е видял никаква акула — заключи Броуди, като дълбоко в душата си се надяваше на нещо.
— А какво друго би могло да бъде? — попита мъжът.
— Какво ли не може да бъде. — Броуди лъжеше и себе си, и тях, като тайно се молеше изведнъж някаква друга версия да се окаже по-правдоподобна. — Дюшекът може да е изпуснал въздуха, момченцето може просто да се е удавило.
— Алекс плува добре — възрази жената. — По-точно плуваше…
— А какво ще кажете за плясъка? — попита мъжът.
— Момчето вероятно се е борило за въздух.
— Но то дори не извика.
Броуди разбра, че от това нищо няма да излезе.
— Добре — каза той, — във всеки случай скоро причините ще ни станат известни.
— Какво имате предвид? — попита мъжът.
— Хората, които загиват във водата, скоро биват изхвърляни на брега. Ако го е нападнала акула, веднага ще си проличи. — Жената отпусна рамене и Броуди се изруга за нетактичността си. — Извинете — каза той.
Жената кимна с глава и заплака.
Броуди помоли мъжа и жената да почакат в кабинета му и отиде в приемната.
Медоус стоеше до вратата, облегнат на стената, младият човек — висок и строен, — който беше до него, го атакуваше с въпроси. Репортерът от „Таймс“ — досети се Броуди. Младежът носеше сандали, бански гащета и риза с къси ръкави. Отляво на гърдите му бе щампирана фигурка на алигатор. Тази емблема веднага предизвика у Броуди чувство на неприязън към репортера. Когато бе млад, Броуди гледаше на тези ризи като на символ на богатство и високо обществено положение. Всички летовници в Амити носеха такива ризи. Броуди извади душата на майка си и накрая тя му купи „риза за два долара с гущер за шест“, по нейните думи, но като видя, че тълпите летовници го отминават със същото равнодушие, както и преди, той се почувства унизен. Съдра алигатора от джобчето, а ризата започна да използва като парцал, с който да почиства газовата косачка — през лятото той изкарваше малко пари с тази косачка. Съвсем наскоро Елън купи няколко скъпи плата от същата фирма; те не можеха да си позволяват да плащат толкова пари за алигатора, но Елън се надяваше, че това ще й помогне да се върне в средата, която бе напуснала. И една вечер Броуди, съвсем неочаквано за самия себе си, започна да я упреква за покупката на „плат за десет долара с гущер за двайсет“.
Двама мъже седяха на скамейката — репортерите от „Нюздей“. Единият бе по бански гащета, другият — с блейзер и спортни панталони. Кореспондентът от вестника на Медоус — Броуди го познаваше под името Нат, — приседнал на края на масата, си бъбреше с Биксби. Като видяха Броуди, те замълчаха.
— С какво мога да ви бъда полезен? — попита Броуди.
Младежът, който разговаряше с Медоус, направи крачка напред и каза:
— Аз съм Бил Уитман от „Ню Йорк Таймс“.
„Голяма работа“, рече си Броуди.