— Бях на плажа.
— И какво видяхте там?
— Аз също бях на плажа — намеси се един от репортерите на „Нюздей“ — и нищо не видях. Никой нищо не забеляза, освен онзи младеж, който сега е в кабинета ви. А той, изглежда, е видял нещо.
— Знам — отвърна Броуди, — но и той не е сигурен какво точно е било.
— Какво ще напишете в протокола? Нападение на акула ли? — попита репортерът от „Таймс“.
— Засега нямам намерение нищо да пиша, а и вас съветвам да не предприемате нищо, докато нещата не се изяснят.
Репортерът от „Таймс“ се усмихна.
— Хайде, шефе, какво очаквате да направим. Как да наречем това тайнствено изчезване? „Момче, изгубено сред океана“?
Броуди с труд се овладя да не отговори на нападките на репортера от „Таймс“.
— Вижте, мистър Уитман — фамилията ви беше Уитман, нали? Не разполагаме със свидетели, които са видели нещо повече от разплискване на водата. Човекът в кабинета ми твърди, че е зърнал някакво огромно тяло със сребрист цвят, и според него това може би е била акула. Казва, че никога през живота си не бил виждал жива акула и поради това думите му не могат да се приемат като заключение на експерт. Нямаме труп, нямаме доказателства, че момчето е било нападнато от акула… Знаем само, че е изчезнало. Възможно е да се е удавило. Възможно е да е получило пристъп или припадък. Възможно е да го е нападнала някаква риба или животно, или дори човек. Всяко от тези неща би могло да се случи и докато не получим…
Шумът от автомобилни гуми върху чакъла на обществения паркинг пред зданието прекъсна Броуди. Затръшна се врата на кола и в полицейския участък се втурна Лен Хендрикс. Беше само по бански гащета. Тялото му, с полепнали по него сиво-бели песъчинки, имаше същия цвят като пластмасовата чашка за кафе. Той се спря сред приемната.
— Шефе…
Броуди бе смаян от необичайния вид на голия Хендрикс — с тези пъпчиви бедра и силно издути отпред плувки.
— Нима си се къпал, Ленард?
— Още едно нападение! — съобщи Хендрикс задъхано.
Репортерът от „Таймс“ се оживи:
— А кога беше първото?
Преди Хендрикс да успее да отговори, Броуди каза:
— В момента тъкмо това обсъждаме, Ленард. Не бих желал някой да направи погрешни изводи, преди да сме сигурни какво всъщност се е случило. Дявол да го вземе, момчето може да е потънало.
— Момчето! — възкликна Хендрикс. — Какво момче? Това беше мъж, старец. Преди пет минути. Влезе да плува и едва се бе отдалечил на няколко метра, когато внезапно диво закрещя, главата му се скри под водата, после отново се подаде, той пак извика нещо и изчезна. Наоколо водата се пенеше и хвърчеше кръв като от фонтан. Акулата се отдалечаваше и после отново се нахвърляше върху нещастника. В живота си не съм виждал такава огромна риба, като автомобилен фургон. Влязох до пояс във водата и се опитах да достигна стареца, но рибата непрекъснато се нахвърляше върху него.
Хендрикс млъкна и се загледа в пода. Дишаше трудно, на пресекулки.
— Най-после тя се умори, може да е отплувала, не знам. Приближих се до стареца. Той лежеше с лице във водата. Хванах го за ръката и го дръпнах.
— И после? — попита Броуди.
— Ръката му остана в моята ръка. Изглежда, рибата я бе откъснала и тя едва се е държала на парченце кожа.
Хендрикс вдигна глава — очите му бяха червени с бликнали в тях сълзи на изтощение и ужас.
— Лошо ли ти е? — попита Броуди.
— А, не.
— Извика ли бърза помощ?
Хендрикс отрицателно поклати глава.
— „Бърза помощ“? — учуди се репортерът от „Таймс“. — Все едно е да затвориш вратата на конюшнята, след като конят е бил вече откраднат.
— Затваряйте си устата, умник такъв — каза Броуди. — Биксби, обади се в болницата. Ленард, в състояние ли си да свършиш нещо?
Хендрикс кимна утвърдително.
— Тогава върви да се облечеш и потърси табели с надпис „Плажът е закрит“.
— Имаме ли такива табели?
— Не знам. Трябва да има някъде. Може би са отзад в склада при табелите „Частна собственост, охранявана от полицията“. Ако там няма, ще се наложи да направим няколко. Така или иначе, тези проклети плажове трябва да се закрият.
В понеделник сутринта Броуди пристигна на работа след седем часа.
— Донесе ли? — попита той Хендрикс.
— На бюрото ви е.
— Какво има там? Добре, сам ще видя.
— Не ще се наложи да търсите дълго.
Новият брой на „Ню Йорк Таймс“ лежеше върху писалището на Броуди. На първа страница в крайната дясна колона, почти в дъното на страницата той прочете: