— Къде е Кимбъл? — попита той и после бързо добави: — Впрочем, близко е до ума. Ще взема да монтирам в колата такова радиоустройство, което да не може да се изключва.
Хендрикс почака малко и каза:
— Както ви казах, шефе, никак не ми си щеше да ви безпокоя…
— Знам, Ленард. Правилно постъпваш, като ми се обаждаш. Щом като тъй и тъй съм се събудил, ще стана. Ще се обръсна, ще взема душ, ще изпия едно кафе и по пътя към участъка ще се отбия на плажа край Олд Мил Роуд и Скоч Роуд, да видя дали случайно твоята „плаваща“ не се е появила там. После, когато започне дневното дежурство, ще отида да поговоря с Фут и приятеля на момичето. Довиждане.
Броуди остави слушалката и се протегна. Погледна жена си, която лежеше до него на широкото легло. Телефонният звън я беше събудил, но когато разбра, че нищо особено не се е случило, тя отново потъна в сън.
Елън Броуди беше трийсет и шест годишна, с пет години по-млада от своя съпруг, а фактът, че изглеждаше най-много на трийсет, пораждаше у Броуди едновременно чувство на гордост и на досада: гордееше се, защото нейната красота и младостта й доказваха, че самият той е мъж с вкус и не е лишен от привлекателност; беше му досадно, защото тя бе съумяла да съхрани добрата си външност, независимо че му бе родила трима сина, а Броуди вече се безпокоеше за кръвното си налягане и за пълнеещата си талия — макар че при своите деветдесет килограма и метър и деветдесет височина той все още не можеше да се нарече пълен. Понякога през лятото Броуди се хващаше, че поглежда с лениво сладострастие младите дългокраки момичета, разхождащи се из града, чиито неподдържани от сутиени гърди се поклащаха под тънките памучни блузки. Но никога не изпитваше радост от това, защото веднага се запитваше дали и Елън не чувства подобна възбуда при вида на загорелите стройни момчета, които така красиво допълваха младите момичета. Щом тази мисъл се появеше в главата му, той се усещаше още по-зле, тъй като за него това бе припомняне, че вече е във втората половина на четирийсетте и че по-голямата част от живота му е преминала.
Лятото беше труден сезон за Елън Броуди. Тогава с нова сила я обладаваха мисли, които постоянно отпъждаше от себе си — мисли за пропуснатите възможности и за живота, на който би могла да се радва. В града тя срещаше съученичките си, с които бе израснала — те се бяха омъжили за банкери и търговски посредници, през зимата живееха в Ню Йорк, а лятото прекарваха в Амити. Бяха красиви, уверени в себе си жени, които с еднаква лекота и непринуденост играеха тенис и водеха светски разговори, жени, които (никак не се съмняваше в това) пускаха шеги по неин адрес в смисъл, че Елън Шепърд била принудена да се омъжи за същия онзи полицай, който й беше направил дете на задната седалка на своя форд, производство 1948 година. Но нещата не стояха точно така.
Когато се запозна с Броуди, Елън беше на двайсет и една години. Току-що бе завършила първи курс в Уесли2 и прекарваше лятната си ваканция в Амити със своите родители. Откакто рекламното бюро, в което работеше баща й, се премести от Лос Анджелис в Ню Йорк, летуваха тук в продължение на единайсет години. За разлика от своите приятелки, Елън не бързаше да се омъжи, макар че не изключваше възможността да си намери съпруг измежду младежите от своята среда година или две след завършване на колежа. Тази мисъл нито я радваше, нито я огорчаваше. Също като майка си тя бе доволна от материалната обезпеченост, осигурена й от нейния баща. Ала съвсем не гореше от желание да преживее живота си като своите родители. Техните дребни житейски проблеми, с които й се бе налагало вече да се сблъска, предизвикваха у нея досада. Елън възприемаше себе си като естествено момиче и се гордееше с факта, че през 1953 година мис Портър, директорката на училището, я бе признала за най-искрената ученичка в класа и това бе записано в училищния дневник.
Когато се видяха за първи път, Броуди изпълняваше служебните си задължения. Той я бе задържал, по-точно кавалера, който я изпращаше. Беше късно през нощта. Младежът, изпил порядъчно количество алкохол, караше с голяма скорост по тесните улици. Накрая бе спрян от един полицай, който направи силно впечатление на Елън с младостта си, приятната си външност и любезни обноски. Като заяви, че са нарушили правилата за движение, полицаят взе ключовете на колата и ги закара по домовете им. На другия ден Елън беше излязла на покупки и съвсем случайно се оказа близо до полицейския участък. Просто на шега влезе и попита кой е бил дежурен предишната вечер около полунощ. После се върна вкъщи и написа благодарствена бележка на Броуди. Написа писмо и на началника на полицията, в което хвалеше младия Мартин Броуди. Броуди й позвъни, за да й изрази своята признателност.