— Вече е наш.
— А?
— Кой е на смяна?
— Аз.
— Клинг къде е?
— Има свободен ден.
— Браун?
— Подслушва оня телефон.
— Уилис?
— Отиде при Стийв в болницата.
— А Хос?
— Излезе за сандвичи.
— Но какво е това тук? Планински курорт?!
— Не, сър. Ние…
— Хос да дойде веднага при мен! Веднага, щом се появи! Обади се в балистичния отдел. И разбери докъде са стигнали. Обади се и ми докладвай за медицинското заключение от аутопсията. Размърдай се, Майър!
— Тъй верно, сър! — тутакси отвърна Майър и веднага вдигна телефонната слушалка.
— Тая разхайтеност ще ме подлуди! — заяви Бърнс и се втурна към кабинета си, но се сети, че веселите зелени мърлячи са там и затова нахлу в канцеларията.
— Веднага да подредиш папките — викна той. — Ти, Мисколо, какво правиш по цял ден, а? Кафе ли?
— Сър… — понечи да се обади Мисколо, но млъкна, тъй като в момента наистина правеше кафе.
Бърт Клинг беше влюбен.
Макар това да не беше най-подходящото време за любов. Много по-добре е да си влюбен, когато цветята цъфтят и нежни ветрове духат от реката, и те милват, а разни трогателни животинки се доближават до теб, за да близнат ръката ти. Както е казал мъдрецът, единственото предимство на това да си влюбен през март е фактът, че е по-добре да си влюбен през март, отколкото изобщо да не си влюбен.
Бърт Клинг бе лудо влюбен.
Беше лудо влюбен в едно двайсет и три годишно момиче с голям бюст и широки бедра, с дълга руса коса до средата на гърба или понякога завита на руло на тила, момиче с очи като синчец, високо почти до брадата му, когато се качеше на токове. Той беше лудо влюбен в това умно момиче, което учеше за магистър по психология, а през деня работеше в една фирма, в това сериозно момиче, което възнамеряваше да направи и докторат, и после да практикува специалността си, в това щуро момиче, което му изпрати миналия месец за Деня на любовта почти двуметрово сърце от боядисан в червено шперплат, на което пишеше с жълта боя: Синтия Форист обича детектива трети ранг Бъртран Клинг! Това престъпление ли е? Изпрати сърцето в участъка, тъй че Клинг още не можеше да се отърве от закачките на колегите си. Тя беше емоционално момиче, което се разплака, когато видяха на улицата един слепец да свири на акордеон и неусетно и тихичко измъкна и пусна в сандъчето пред него петдоларова банкнота, после свря лице па рамото на Клинг, за да скрие сълзите си. Беше и пламенна, по цели нощи го държеше в прегръдките си, а сутрин го събуждаше в шест с думите: „Хей, ченге, след няколко часа отивам па работа, не те ли привличам?“ Клинг винаги отговаряше: „Съвсем не, мен сексът изобщо не ме интересува“, после я целуваше, докато й прималее, а по-късно седеше на кухненската маса в апартамента й, гледаше я и й се любуваше. Веднъж я накара да се изчерви, защото й каза: „На Мейсън Авеню има една жена, която продава pidaguas, казва се Илуминада, порториканка. Синди, и ти трябва да се казваш Илуминада. Защото изпълваш стаята със светлина!“
Боже, колко влюбен беше!
Но сега беше март, улиците бяха затрупани с февруарския сняг, вятърът фучеше, вълците виеха и гонеха хората по петите, а те хвърчаха в тройки и плющяха с камшици, увити в мечи кожи. Ужасно студена зима, която като че ли започна още от септември, и не даваше никакви признаци, че ще свърши до август, когато може би — ама само може би — проклетият сняг ще се разтопи и най-сетне ще има цветя. Та, сред една такава отвратителна зима какво може да прави човек, освен да обсъжда работата в участъка? Или да подтичва по замръзналия тротоар в обедната почивка на Синди?
Синди го стискаше здраво под ръка, вятърът ги блъскаше и заглушаваше гласа на Клинг, който се опитваше да й разкаже за мистериозните обстоятелства, свързани със смъртта на инспектор Каупър.
— Да, много странно наистина — съгласи се Синди и измъкна ръка от джоба си, за да попречи на вятъра да отвее шала от главата й. — Ох, Бърт, как мразя зимата, а ти?
— И аз я мразя. Синди, знаеш ли кой се надявам да не е замесен?
— В кое да не е замесен?
— В обаждането по телефона. В убийството на инспектора. Знаеш ли кой се надявам да не е вътре в тая работа?
— Кой?
— Глухия.
— Кой е той?
— Не знаем как се казва. Така и не го хванахме. Скочи в реката и решихме, че се е удавил, но кой знае? Може би отново се е появил, като Франкенщайн.
— Като чудовището на Франкенщайн — рече Синди.
— Да, като него. Помниш ли, то трябваше да умре в пламъците, ама не умря.
— Помня сцената.
— Ужасно, нали?
— Напишках се, докато гледах. И то по телевизията.
— Напишка се по телевизията? Пред четирийсет милиона зрители?