— Моля? — обърна се към него единият от бояджиите.
— Нищо.
— Като че ли казахте нещо…
— Вие всъщност от кой отдел сте? — обърна се Майър към бояджиите.
— От обществения сектор.
— Поддръжка и ремонт.
— Е защо тогава не боядисахте това шибано място през лятото, ами клепате сега, когато не можем да отворим прозорците?
— Какво ти пречат затворените прозорци?
— Вони, ето какво!
— То си вонеше и преди да започнем да боядисваме.
Бояджията може и да беше прав. Майър помириса въздуха. После се обърна с гръб към мъжете и се опита да открие шкафа за сведенията от миналата седмица. Сякаш беше потънал вдън земя. Ако имаше нещо, което да не може да понася, а тези неща не бяха едно и две, това бе хаосът. Участъкът бе в пълен и безнадежден хаос. Навсякъде стълби-, найлони, вестници, затворени тенекиени кутии с боя, отворени кутии с боя, мръсни четки, чисти четки, кутии с терпентин, кутии с разредител, пръчки за разбъркване, цветни проби (до една в зашеметяващи нюанси на ябълковозелено) валяци, мечета, широк скоч за облепване, гащеризони, наклепани с боя, парцали — и всички те разхвърляни, подпрени, провиснали небрежно и разпилени по бюрата, шкафовете, пода, до стените и прозорците, изобщо върху всичко и навсякъде. Вчера за малко да хвърлят найлон и над застиналата фигура на детектива Анди Паркър, който, както обикновено, дремеше на въртящия се стол до бюрото, вдигнал крака върху отвореното чекмедже. Майър стоеше сред целия този безпорядък като истинска статуя на търпението. Широкоплещест, як мъж, с тъмносини очи и плешиво теме, напръскано (той естествено не знаеше) с ябълковозелена боя. Кръглото му лице имаше измъчено изражение, раменете му бяха отпуснати в отчаяние, а видът му бе объркан и безпомощен. Дявол да го вземе. Нищо не беше на мястото си! Хаос, пълен хаос! Телефонът отново иззвъня.
Майър пъхна ръка под найлона над близкото бюро, опипвайки за телефона. Когато измъкна ръката си, на ръкава на сакото му се мъдреше голямо ябълковозелено петно. Втурна се към другия край на стаята, където беше неговото бюро. Вдигна телефонната слушалка, ругаейки.
— Осемдесет и седми участък, детектив Майър.
— Ако утре до обяд не получа пет хиляди долара, главният инспектор по градоустройството Каупър ще бъде застрелян вечерта! — каза мъжки глас. — И това е началото.
— Какво? — възкликна Майър. Но отсреща вече нямаше никой.
Погледна часовника си. Беше четири и петнайсет.
Детективът Стийв Карела влезе в участъка в четири и трийсет и лейтенант Бърнс го извика в кабинета си. Той седеше на бюрото, пуфкаше пура с вид на началник, какъвто и беше, в раиран сив костюм, малко по-тъмен от нископодстриганата прошарена коса. Връзката му беше копринена, в черно и златисто, ризата — бяла, с малко зелено петънце на единия маншет. На дясната ръка носеше колежански пръстен с кафеникав камък, а на лявата — халка. Попита Карела иска ли кафе, Карела кимна, и Бърнс звънна на Мисколо в канцеларията, за да поръча още една чаша кафе. После помоли Майър да разкаже на Карела за телефонния разговор. Майър предаде разговора за около десет секунди.
— Това ли е всичко?
— Да.
— Хм…
— Какво ще кажеш, Стийв? — попита Бърнс.
Карела седеше па ръба на поолющеното бюро на Бърнс — висок слаб мъж, преоблечен като уличен скитник. Стъмнеше ли се, той тръгваше, вонящ на вино из улиците, полягваше в някой вход или на някоя алейка, и чакаше ония разбойници да дойдат и да го запалят. Преди две седмици някакви „весели“ младежи бяха драснали кибрита па един безделник, а миналата седмица друг нещастник се беше превърнал в горяща факла — този път с фатален край. И така, пияният Карела прекарваше нощите си по улиците, в очакване на престъпниците. Не се беше бръснал от три дни. Наболата му кафеникава като косата брада, растеше тук-там на малки туфи, което придаваше на лицето му вид на набързо нахвърлян от непрофесионален художник портрет. Очите му бяха кафяви (а според него и проницателни), но на фона на неугледната брада и мръсотията по челото и страните, изглеждаха стари и уморени. На носа му се мъдреше зарастваща рана — колодият и боята имитираха съсирена кръв и гноен абсцес. Имаше вид дори на въшлясал.
Бърнс го гледаше и имаше чувството, че тук-там започва да го сърби. И другите в стаята изпитваха подобно чувство. Карела се издуха преди да отговори. Кърпата, която извади от задния джоб на мръсните си панталони, беше като че ли току-що извадена от помийна яма. Духа се дълго и шумно (май прекалено се вживява в образа, помисли си Майър), натъпка кърпата в джоба и каза:
— Искаше ли да говори с някого?
— Не, щом вдигнах слушалката и веднага започна да приказва.