Какво странно съвпадение и ирония на съдбата — на този свят той обичаше най-много жена си Теди, а тя бе глухоняма, глух бе и човекът, от когото се боеше най-много — или може би се преструваше на глух и слуховото апаратче бе част от плана и служеше за заблуда… Изумителна бе убедеността на Глухия, че си има работа само с глупаци. А може и да беше прав. Още един ужасяващ факт. Той действаше уверено, без никакви колебания. За него всички ченгета бяха мухльовци и толкова — може би най-добре щеше да е да му дадат откупа преди да избие всички висши служители в града. След като изпълни смъртната си заплаха пред очите на градския елит, какво би го спряло да убива пак и пак, и пак?
На Карела не му беше приятно да го мислят за глупак.
Е, работата в полицията не винаги бе по вкуса му (както в случая — да мръзне в тая проклета алея), но пък уважението му към професията бе неизменно. Ченгетата прилагаха закона — просто и ясно. Добрите срещу лошите. Той беше от добрите. И макар че лошите вече бяха успели да преобразят представата за добродетелите в този живот, като често ги караха да изглеждат отживелица, Карела продължаваше да смята, че да убиеш човек (например) е нещо все пак нередно. Нередно бе н да нахълташ в нечия къща посред нощ, да се занимаваш с търговия на наркотици, да нападаш минувачи, да сводничиш. А дори и да плюеш на тротоара. Всичко това снижаваше човешкия дух, опорочаваше душата.
Той беше полицай.
А това означаваше, че бе под влияние на многобройните, създадени от филмите и телевизионните сериали образи на желязното частно ченге, надхитрящо глуповатия полицейски служител, който само му се пречка и с наивността си едва ли не насърчава престъпните деяния. Какво да се прави — нямаше как да не се подаде на това влияние. И все пак — колко ли автори на телевизионни сериали лежаха тази вечер сред някоя мразовита алея и чакаха нападението на двама подпалвачи? Отвратителното бе, че Глухия непрекъснато доказваше, че всички тези стереотипи съвсем не бяха измислени. Появеше ли се, и всички полицаи ставаха тъповати, смотани и пипкави.
Щом един човек успяваше да постигне всичко това само с няколко телефонни обаждания или бележки, то какво оставаше, ако…
Карела потръпна.
Детективът, който трябваше да следи Антъни Ла Бреска, бе Бърт Клинг — важно беше Ла Бреска никога да не го е виждал. Браун се обади в участъка, за да предупреди лейтенанта, че Ла Бреска е признал в разговора за участието си в някакъв бъдещ удар, а това вече беше основателна причина да го следят. И така Клинг се озова на ледената улица, далеч от уюта на Синдиния дом, стигна с колата до Ривърхед и застана срещу къщата на Ла Бреска с надеждата да го последва, щом излезе за срещата с Доминик. Браун беше съобщил, че срещата им е в десет вечерта. Светещият циферблат на часовника на Клинг показваше девет и седем минути, имаше предостатъчно време да стане на шушулка.
Ла Бреска се появи в десет без десет. Клинг застана в сянката зад паркираната кола. Ла Бреска се запъти на изток, към платформата на спирката на метрото, на две пресечки оттук. Да му се не види и късмет, тоя няма кола, помисли си Клинг. Пусна го на трийсетина крачки пред себе си и го последва. От широкия булевард духаше силен западен вятър. Клинг не смееше да наведе глава, за да не изпусне Ла Бреска от очи и за кой ли път кълнеше проклетото време, истинска напаст за хората, които работеха на открито. Не че непрекъснато работеше на открито. Част от работното си време пишеше отчети в три екземпляра или се занимаваше с призоваването на свидетели и потърпевши. И все пак повечето време (така си беше, няма спор) той прекарваше на улицата, обикаляше насам натам, разпитваше, събираше сведения, а тази зима бе най-гадната, откакто се помнеше. Дано срещата ти е в някое топло местенце, Ла Бреска, мислеше си той, да речем в турска баня или нещо подобно.