— Гадно ченге такова — рече едно от момчетата.
Ченге… Усети, че започва да повръща, после залитна от силния ритник отзад в тила и падна с лице в локвата пред себе си.
Изгуби съзнание.
Дали не съм умрял?
Шибана нощ.
Боб О’Брайън спука гума на път за Ерин Бар енд Грил на Крауфорд Авеню, където трябваше да се състои срещата между Тони Ла Бреска и Дом.
Когато смени гумата, ръцете му бяха измръзнали, кипеше от яд, часът бе десет и трийсет и две, а заведението бе на десет минути път от мястото на произшествието. Ла Бреска и приятелчето му едва ли бяха все още в Ерин Бар, но О’Брайън реши да провери и влезе в бара в единайсет без десет. Не само че ги нямаше, но барманът тутакси го попита:
— Какво ще пиете, господин офицер?
Шибана нощ.
6
В петък сутринта на осми март лейтенант Сам Гросман от полицейската лаборатория се обади в участъка и потърси Котън Хос. С още няколко детективи Хос бе на посещение на Стийв Карела в болницата Буена Виста. Телефонът вдигна патрулиращият полицай Дженеро, който дежуреше, докато се върнат.
— Искате ли информацията или не? — попита Гросман.
— Упълномощен съм само да вдигам телефона, докато се върнат — отвърна Дженеро.
— По-късно ще бъда зает. Искам да ви я продиктувам.
— Добре, сър. — Дженеро взе молива и се почувства като истински детектив. Беше доволен, че не кръстосва улиците в този леденостуден ден. — Давайте — каза той и веднага добави: — … сър.
— Става дума за бележките.
— Какви бележки?
— „Следващият е заместник-кметът Сканлън“ и „Една нова…“ и тъй нататък.
— Слушам, сър — каза Дженеро, без да разбира за какво говори Гросман.
— Хартията е „Уайтсайд Бонд“ и я има във всяка книжарница. Изрезките са от списания и вестници. Лепилото е за плочки.
— Ясно, сър. — Дженеро пишеше бързо.
— Няма никакви отпечатъци. Сто пъти проверихме, но няма никаква следа.
— Да, сър.
— Оттук нататък действате вие.
— Моля, сър?
— Ние даваме информация, а вие правите заключения.
Дженеро засия — и той беше включен във „вие“, един вид беше част от елита.
— Благодарим за информацията — отговори той. — Останалото е наша работа.
— Да ви изпратя ли бележките?
— Няма да е лошо.
— Добре. Дочуване.
Интересен разговор, помисли си Дженеро и остави слушалката с повишено самочувствие.
— Къде е онова място? — дочу гласа на бояджията.
— Защо питаш? — рече Дженеро.
— Ще го боядисваме.
— Гледайте да не оплескате писоарите.
— Ние сме харвардски възпитаници. Никога не оплескваме писоарите.
Колегата му се засмя.
Третата бележка дойде в единайсет сутринта.
Донесе я седемнайсетгодишен младеж. Той мина покрай дежурното гише и влезе при Дженеро, който размишляваше върху загадката с лепилото за плочки.
— Останалите на курорт ли са? — подхвърли момчето. Лицето му беше цялото в младежки пъпки. Не беше за пръв път в участъка, тъй като преди време членуваше в бандата Страхотната десятка, която преследваше порториканците в квартала. Бандата се беше разпаднала преди Коледа, но не защото порториканците бяха успели да им разкажат играта, а защото седмина от десятката се бяха отдали на общия на порториканците и англосаксонците враг — наркотиците. Впоследствие арестуваха петима, а двама умряха. Един осъдиха за незаконно притежание на оръжие, друг се ожени, защото сгази лука с една млада ирландка, а третият, ей го на, разнасяше писма по участъците.
— Какво искаш? — попита го Дженеро.
— Трябваше да предам това на дежурния сержант, но на гишето няма никой. Ще го вземете ли?
— Какво е това?
— Нямам представа. Един ме спря на улицата и ми даде пет долара, за да ви го предам.
— Седни — каза Дженеро и взе плика. В този миг осъзна, че е оставил отпечатъци н тутакси го пусна на бюрото. Бояджииге пееха в тоалетната. Дженеро трябваше само да вдига телефона и да записва кого са търсили. Той погледна ядосано плика и каза: — Сядай.
— Защо?
— Ще чакаш някой от колегите да дойде.
— А бе що не си… — Момчето тръгна към вратата.
— Чу ли? — каза Дженеро и извади служебния си пистолет „Полис Спешъл“.
— Да си чувал за Миранда Ескобедо? — рече момчето, но се върна и седна.