Събота е спокоен ден. Можеш да се побъркаш от радост, че просто нямаш какво да правиш. Лежиш си завят и се чудиш как да прекараш толкова свободно време. Мотаеш се из стаите безцелно, в очакване на самотната нощ.
Никой не обича да работи в събота, защото в събота не се работи.
Но това не важи за ченгетата.
Бачкане, бачкане и пак бачкане. Водени от обществения дълг, посветили се на благото на човечеството, блюстителите на реда са винаги на своя пост, смели, с благородни сърца.
Анди Паркър спеше във въртящия се стол зад бюрото.
— Къде е народът? — сепна го гласът на бояджията.
— Какво? — стреснато попита Паркър, изправи се в стола, прокара огромната си длан по лицето и зяпна бояджията. — Умът ми изкара!
— Тръгваме си — каза бояджията.
— Свършихме — добави колегата му.
— Прибрахме си нещата и искаме да се сбогуваме.
— Къде са другите?
— На събрание в кабинета на лейтенанта.
— Ще влезем само да им кажем довиждане.
— Не е желателно.
— Защо?
— Обсъждат някакво убийство. И по-добре не ги прекъсвайте.
— Дори само за да им кажем довиждане?
— Кажете го на мен.
— Не е същото.
— Тогава почакайте да свършат. Трябва да свършат преди дванайсет.
— Какво ще правим до дванайсет?
— Ами сигурно сте пропуснали нещо. Боядисайте пишещите машини, хладилника, пищовите. Зелени пищови! Оплескахте навсякъде със зелено, а тях пропуснахте.
— Неблагодарници! Не стига, че им работим и в събота, ами…
Бояджиите си тръгнаха възмутени, а Паркър отново заспа във въртящия се стол.
— Що за участък е това — започна лейтенант Бърнс, — щом двама детективи с опит се провалят и губят следите — единият е тутакси забелязан, а другият изпуска обекта току под носа си. Пълен провал за двама способни детективи.
— Не очаквах, че ще се качи в кола — каза Майър. — Нали ползвал метрото…
— Така беше — обади се Клинг.
— Изобщо не очаквах, че някакво момиче ще го чака в кола.
— Ако Ла Бреска си беше отишъл вкъщи — добре — продължи Бърнс, — но О’Брайън беше на пост пред дома му в Ривърхед и той изобщо не се е прибрал. С други думи не знаем къде е. Не знаем къде е главният заподозрян в деня, в който заместник-кметът ще бъде убит.
— Така е, сър — каза Майър.
— Защото го изпусна.
— Ами…
— Прав ли съм?
— Да. Изпуснах го.
— Плачеш за награда.
— Благодаря, сър.
— Не е смешно, Майър.
— Извинете, сър.
— Ще ви видя как ще се шегувате, ако и Сканлън се сдобие с два куршума в главата.
— Надявам се да не…
— Тогава научи се да не изпускаш този, когото следиш!
— Да, сър.
— Какъв беше оня, с когото разговаря Ла Бреска? Как се казваше…
— Калучи. Питър Калучи.
— Провери ли досието му?
— Да, сър. Ето справката.
Майър остави кафявия плик на бюрото на Бърнс и се върна в редицата на детективите, строени пред него. Никой не се усмихваше. Лейтенантът беше бесен, отнякъде трябваше да се намерят петдесет хиляди долара и то до обед, а на заместник-кмета му се очертаваше скоро небесен път, така че не им беше до смях. Лейтенантът извади фотокопие от отпечатъците, разгледа го и се зачете в полицейското досие на Калучи.
— Кога е излязъл? — попита лейтенантът.
— Не е от кротките. Поискал е да му намалят годините, след като е излежал една трета от присъдата, отказали са му, но всяка година след това е настоявал да го пуснат. Успял е да ги намали на седем.
— Какво работи? — попита Бърнс.
— Строителен работник.
— Там ли се е запознал с Ла Бреска?
— Дадоха ми сведения, че е работил за строителната фирма „Абко“, където е работил и Ла Бреска.
— А Ла Бреска имаше ли досие?
— Не, сър.
— С Калучи всичко ли е наред?
— Според наблюдаващия полицай, да.
— А кой е тоя Дом, който се обадил на Ла Бреска?
— Не знаем, сър.
— Защото Ла Бреска те хвана, че го следиш, затова не знаеш.
— Така е, сър.
— Браун още ли подслушва?
— Да, сър.
Име: Питър Винсънт Калучи
Номер на досието: II 421904
Прякор: Калуч, Куч, Кук Цвят: бял
Дата на раждане: 2 октомври 1938
Години: 22
Месторождение: Изола
Височина: 5'9"
Тегло: 156
Коса: кестенява
Очи: кафяви
Цвят на лицето: мургав
Професия: строителен работник
Белези, татуировки: белег от операция от апендикс, няма татуировки