— Ти ли ги огледа?
— Не, аз си имам достатъчно други задължения.
— А кой извърши проверката? Някой от автомонтьорите ли?
— Не. Инспекторът от автобюрото.
— И той ти каза, че колите са тип-топ?
— Да, огледа ги отгоре до долу и ни уведоми, че всичко е наред.
— Проверил ли е и вътре?
— Вътре, вън, трансмисии, всичко. Оглежда ги шест часа.
— Значи всякак би открил една такава бомба?
— Всякак.
— А даде ли ти писмено доказателство за това, че колите са минали проверка и че всичко е наред?
— Защо да ми дава? А, вие май искате да го натопите…
— Не, ние…
— Да натопите автобюрото, това искате, нали?
— Искаме да разберем как така не е видял бомбата под покрива на колата, това искаме!
— Просто там не е имало бомба!
— Господин Койл, в лабораторията ни доказаха, че…
— Пет пари не давам за тая ваша лаборатория. Повтарям ви, че всички коли минаха вчера през имена ухо и в колата на заместник-кмета не е имало бомба! Ясно ли е?
Койл отново се изплю, този път ядосано. Клинг попита:
— А ти лично видя ли го да проверява колата на земестник-кмета?
— Да, видях го.
— И ще се закълнеш, че покривът е бил внимателно проверен?
— Моля?
— Видя ли инспектора да оглежда покрива?
— Е, не съм го гледал в ръцете.
— Ти къде стоеше, докато той си вършеше работата?
— Ето тук.
— На това място?
— Не, в офиса. Но през стъклото се вижда целият гараж.
— И оттам видя как инспекторът оглежда покрива на колата?
— Точно така.
— В гаража има над двайсет кадилака. Как така си сигурен, че точно това е била колата на заместник-кмета?
— Ами по номера. Преди номера има ЗК — заместник-кмет…
— Ясно. Значи, сигурен си, че…
— Вижте какво, човекът отдели по половин час за всяка кола, така че проверката е била наистина цялостна.
— Отдели половин час и за колата на заместник-кмета, така ли?
— Така.
— Ще трябва да разговаряме с него — въздъхна Майър.
— Как се казва?
— Кой как се казва?
— Инспекторът. От автобюрото.
— Не знам.
— Как така?
— Показа ми служебна карта и се залови за работа.
— Каква служебна карта?
— Ами като всички други служебни карти.
— Господин Койл, друг път идвал ли е инспектор от автобюрото?
— Не, това беше за първи път.
— Никога по-рано не са изпращали инспектори?
— Не.
— И така, как изглеждаше този човек? — бавно и уморено попита Майър.
— Висок, рус, със слухово апаратче.
Доносникът Фатс Донър беше едър мъжага със слабост към по-топлите климати и с нежна кожа като на ирландска девственица. Кожата му беше призрачно, болезнено бледа и навеждаше Уилис на мисълта, че наркотиците не са чужди на Фатс. Но това изобщо не го засягаше. Рече ли, всяко ченге може за един неделен ден да арестува поне стотина наркомани, деветдесет и девет от които с дрога в джобовете. А хора като Фатс рядко се намираха — той беше източник на ценна информация, стига да се задържеше в града. Защото зимните месеци заминаваше за Вегас, Маями Бийч или Пуерто Рико и седеше под чадърите като някой Буда, потеше се от топлина и внимаваше да не изгори бялата си кожа.
Каква беше изненадата на Уилис, когато го намери в града през този рекордно студен месец март! Намери го навлечен, в една стая досущ като сауна — с два пуснати докрай радиатора и три нажежени електрически печки. Донър седеше сред тая фурна, облечен с палто, ръкавици и два чифта вълнени чорапи, вдигал крака на близкия радиатор. В стаята имаше а едно петнайсетгодишно момиче по сутиен на цветя, бикини и разкопчано пенюарче. Полуголото момиче се разхождаше из стаята и очевидно не се притесняваше от присъствието на непознатия мъж. Когато Уилис влезе, тя почти не го удостои с поглед, сновеше насам-натам и изобщо не се интересуваше от онова, което си шептяха двамата мъже под процеждащите се зимни лъчи до прозореца.
— Кое е това момиче?
— Дъщеря ми — захили се Донър.
Тоя Фатс Донър хич не беше свяст, ама като доносник си го биваше. Според Уилис момичето проституираше за него, защото макар и да бе „стабилен“ доносник, той се нуждаеше от допълнителни средства и си ги осигуряваше, като хващаше някое момиче от Охайо, научаваше го на каквото трябва и после го пускаше на улицата. Да, яма по земята и небето неща Хорацио, които нашата нещастна философия дори не е сънувала. Уилис не се интересуваше от това дали Донър е наркоман, нито пък от момичето, което проституираше незаконно. Според закона той можеше да обвини Донър в „извличане на изгоди от проституция“, но и това не беше целта на посещението му. Уилис само искаше да свали колкото може по-бързо палтото и шапката си и да разбере дали Донър може да му даде информация за Дом.