— Осемдесет и седми участък. На телефона Клинг.
— Сигурно ме мислите за луд, ама не съм — каза мъжът.
— Кой се обажда? — попита Клинг и даде знак на Хос да вдигне другия телефон.
— Ако не получа до обяд пет хиляди долара, да знаете, че ще изпълня заканата си. Каупър ще бъде застрелян утре вечерта. Това е положението. Имате ли нещо за писане?
— Но господине, защо се обаждате на нас? — попита Клинг.
— От добри чувства — отговори мъжът и Клинг почти го видя как се хили в слушалката. — Взе ли си моливче?
— Но откъде смятате, че можем да вземем пет хиляди долара?
— А, това си е ваш проблем. Моят проблем е да убия Каупър в случай, че не изпълните желанието ми. Ще записваш или няма да записваш?
— Слушам.
— Парите да не са на пачки. Няма нужда да споменавам, че банкнотите не бива да са белязани, нали?
— Господине, това е живо изнудване!
— И така да е. Не се опитвайте да ме задържите на телефона. Всякак ще се омета, преди да успеете да ме засечете!
— Знаете ли какво предвижда законът за изнудване?
Мъжът затвори.
— Копеле такова — промърмори Клинг.
— Сигурно пак ще се обади. Следващият път ще сме готови — рече Хос.
— И как ли ще го пипнем, като се обажда от автомат…
— Ще се опитаме.
— Та защо значи, ни се обаждал на нас?
— „От добри чувства“.
— Браво на него. И какво означава това?
— Кажи ми да ти кажа — заяви Хос и отново седна, на бюрото. Върху найлона бе постлал голяма салфетка. Пиеше чай в картонена чаша и ядеше сандвич със сирене. Телефонът отново иззвъня.
Хос беше едър, стокилограмов мъж, висок метър и деветдесет. Килограмите му тежаха и пречеха. Очите му бяха сини, а брадичката четвъртита, с трапчинка. Беше червенокос, с изключение на кичура над лявото слепоочие, където след удар с нож, върху заздравялата рана беше пораснала бяла коса. Носът му беше прав, не беше чупен, а устата — голяма, с широка долна устна. Както си пиеше чая и дъвчеше, той по-скоро приличаше на безстрашен богатир, осъден кой знае защо да служи на държавата. Когато се навеждаше над салфетката, под сакото му надничаше дръжката на голям, подходящ за него пистолет „Смит и Уесън“, който тежеше като тухла и можеше да направи дупка колкото хралупа. Важното беше да не се изпречваш на пътя на Хос при пълнолуние. Хос гризеше сандвича, когато телефонът иззвъня.
— Осемдесет и седми участък, Клинг.
— Наказанието за изнудване е затвор до петнайсет години. Други въпроси?
— Чуйте ме… — започна Клинг.
— Вие ме чуйте — прекъсна го мъжът. — Искам пет хиляди долара в банкноти, небелязани. В метална кутия за сандвичи. Ще оставите кутията в парка Гроувър на третата пейка в посока към Клинтън Стрийт, Това е началото.
Мъжът затвори телефона.
— Хубава игричка. На час по лъжичка, а? — обърна се Клинг към Хос.
— Аха. Да се обадим ли на Пийт?
— По-добре да изчакаме, може нещо да се изясни — въздъхна Клинг и продължи да печата отчета си.
Телефонът иззвъня отново в единайсет и двайсет. Клинг вдигна слушалката и веднага позна гласа на мъжа.
— Повтарям. Ще оставите кутията в парка Гроувър на третата пейка в посока към Клинтън Стрийт. Ако наблюдавате пейката, и ако вашият човек не е сам, кутията ще си остане на мястото и инспекторът ще бъде убит!
— Значи искаш пет хиляди долара в кутия за сандвичи на пейката в парка — каза Клинг.
— Схвана — отговори мъжът и затвори.
— Как мислиш, това ли беше всичко? — обърна се Клинг към Хос.
— Откъде да знам. — Той погледна часовника на стената. — Да изчакаме до среднощ. Ако не се обади дотогава, ще докладваме на Пийт.
— Добре — съгласи се Клинг.
Той продължи да пише отчета. Пишеше приведен над машината, по своя, шестопръстна система. Печаташе бързо, с много грешки, зачертаваше и триеше, където намери за добре, с цялата си полицейска ненавист към писмената работа. Не можеше да си обясни как може някой да иска пари в метална кутия на пейка в парка — всеки може да грабне кутията, възмутен от небрежното отношение на градската община към чистотата. Що за наглост — да искаш пет хиляди долара, за да не извършиш убийство. Той се мръщеше и пишеше, но тъй като беше най-младият детектив в участъка, лицето му все още не носеше белезите на тази нелека професия. Единствената забележима бръчка се появяваше насред гладкото му чело, и то само когато се мръщеше. Клинг беше висок метър и осемдесет, рус с приятни черти. Носеше жълт пуловер без ръкави, а кафявото му спортно сако висеше на облегалката на стола. Обикновено носеше пистолета си „Колт 38 Дитектив Спешъл“ на колана, но сега го беше оставил в кобура, в горното чекмедже на бюрото.