— Какво ви интересува? — попита той.
— Тази сутрин ни се обадиха по телефона…
— Кой ви се обади?
— Анонимно обаждане.
— И?
— Казаха ни да позвъним в осемдесет и седми участък във връзка с изпратените там предупреждения по повод на последвалата смърт на господин Каупър и заместник-кмета господин Сканлън.
Последва дълго мълчание.
— Господин Майър, има ли истина във всичко това?
— Обадете се на завеждащия „Връзки с обществеността“ в главното управление. Казва се Глен, номерът е 6–0800.
— Той знае ли за тези предупреждения?
— Попитайте него.
— А вие знаете ли за тях?
— Казах ви, че лейтенантът го няма, а само той е упълномощен да дава информация на журналистите.
— А вашата информация каква е?
— Вижте, аз имам информация за много неща. За убийства, нападения, кражби, обири, изнасилвания, изнудвания, за какво ли не. Но вие отлично знаете, че детективите в полицията са обществени служителя и не е редно да настоявате за каквато и да е информация. Ако желаете да разговаряте с лейтенанта, тон ще бъде тук към десет часа.
— Влезте ми в положението — подхвана отново Бътърфорд.
— Съжалявам, не мога да ви помогна.
— Нали трябва да си помагаме.
— Ще ви помогне лейтенантът.
Второто обаждане беше в девет и половина. Мърчисън дежуреше на телефоните. Той веднага предаде разговора на Майър.
— На телефона е Клиф Савидж. Помните ли ме?
— О, да. Какво искаш, Савидж?
— Карела там ли е?
— Не.
— Къде е?
— Не е на работа.
— Исках да говоря с него.
— Но той не иска да говори с теб. Преди време за малко да загуби жена си заради вашите идиотски жълти сплетни. По-добре стой надалеч от него.
— Тогава ще разговарям с теб.
— Да ти кажа истината, и на мен не ми е приятно да говоря с теб.
— Много й здраве на истината. Става дума за друго.
— За какво?
— Тази сутрин имахме анонимно телефонно обаждане. Научихме нещо много интересно. Сещаш ли се за какво?
Сърцето на Майър биеше силно, но той каза със спокоен глас:
— Не чета чужди мисли, Савидж.
— Аз пък мислех, че ще се сетиш?
— Савидж, вече ми изгуби пет ценни минути. Казвай, каквото имаш да казваш.
— Добре, слушай. Човекът ме уведоми, че осемдесет и седми участък е получил няколко предупредителни бележки и обаждания, предшестващи смъртта на Каупър и Сканлън. Знаеш ли нещо за това?
— Защо не се обърнеш към телефонната палата и към отдел „Документация“ на градската библиотека?
— Говоря ти сериозно, Майър.
— Не ни е разрешено да даваме информация на журналисти.
— Колко? — попита Савидж.
— Какво колко?
— Колко искаш, Майър?
— Колко даваш?
— Стотачка?
— А, не.
— Две стотачки?
— Кварталният търговец на дрога ми дава повече.
— Мога да ти дам най-много три стотачки.
— Хайде сега, повтори го, та да го запиша на магнетофона. Ще ми трябва доказателство, когато те обвиня в опит за подкупване на полицейски служител.
— Но аз ти предлагах заем.
— Няма да стане — заяви Майър и затвори телефона.
Положението беше напечено. Дори много напечено. Тъкмо се канеше да се обади на лейтенанта, когато телефонът отново иззвъня.
— Осемдесет и седми участък. Детектив Майър.
Обаждаха се от единия от двата следобедни вестника. Разговаряха за същото, за което стана дума в двете предишни обаждания. Майър заяви, че това са секретни сведения и че полицаите са длъжни да спазват служебна тайна. И отново каза, че трябва да разговарят не с друг, а с лейтенанта. Когато затвори телефона, той погледна часовника и реши да изчака следващото обаждане преди да позвъни на лейтенанта За щастие в града имаше само четири дневни вестника — последица от решението на вестникарските синдикати и съюзи, целящо да осигури по-високи заплати и постоянни работни места, като с изискванията си разпартушини и унищожи един по един мнозина от вестниците. Майър не чака дълго Представителят на четвъртия вестник се обади след пет минути. С бодро напористо гласче. Но не можа да изкопчи нищо от Майър и бързо-бързо приключи разговора, завладян от сдържан гняв.
Беше десет без пет. Бърнс вече пътуваше към участъка.
Докато чакаше лейтенанта, Майър нарисува мьж с широкопола шапка и колт 45 в ръката Мъжът приличаше на него, само дето имаше много коса на главата. Преди години косата му беше доста буйна. Кога ли беше това… Май че, когато беше десетгодишен. Майър се усмихна горчиво на собствената си шега и в този миг влезе лейтенантът. Явно не беше в настроение. Сигурно му липсваха бояджиите. Момчетата липсваха на всички с техния свеж, приятен дух, с онова тяхно je ne sais quoi.