В хола на луксозен апартамент с изглед към реката, на около три мили от кафенето, където детективите обсъждаха размерите на стриптийзьорките, Глухия седеше на дивана срещу подвижен стъклен портал и с удоволствие посръбваше уиски с газирана вода. Пердетата бяха дръпнати и разкриваха приятните блещукащи сияния на гирляндите от лампи по високите перила на моста и далечните приглушено червени и жълтеникави светлини на отвъдния бряг, създаващи лъжлива представа за пролетна нощ. Термометърът на терасата сочеше едва няколко градуса над нулата.
На масичката пред огромния, тапициран с черна кожа диван, имаше две бутилки скъпо уиски. Едната беше вече празна. На стената срещу дивана висеше оригинал на Руо, макар и гваш. Сред стаята се мъдреше огромно пиано, на което дребна брюнетка с минижуп и бяла плетена блуза повтаряше „Сърце и душа“.
Момичето беше двайсет и две, двайсет и три годишно, носът му наскоро бе претърпял пластична операция, а очите му бяха големи н кафяви. Дългата черна коса се стелеше почти до кръста му, а изкуствените мигли пърхаха при удрянето на всеки клавиш. Глухия не се дразнеше от дрънкането по пианото, Може би наистина бе глух или достатъчно пиян, за да не чува. Другите двама мъже в стаята също не се дразнеха от тази какофония. Единият дори припяваше на фалшивото свирене, докато момичето не обърка съвсем нотите и започна песента отначало.
— Ох, нещо не мога да я налучкам — рече то.
— Докарваш я, скъпа, още малко ти трябва — обади се Глухия.
Единият мъж беше нисък и слаб, с тъмна и матова кожа на индиец. Панталоните му бяха черни, тесни, ризата бяла, а върху нея носеше разкопчан черен елек. Той пишеше на машина, поставена върху подвижен плот. Другият беше висок и едър, със сини очи, червеникава коса и мустак. Бузите и челото му бяха осея-ни с лунички, а припяващият му глас бе плътен и дълбок. Червенокосият бе с тесни джинси и синьо поло.
Момичето свиреше „Сърце и душа“, а Глухия се бе отдал на размишления. Втората част на плана му се превръщаше в реалност, план за чудо и приказ, изпипана работа. Той погледна момичето, а то отново обърка нотите, после спря очи на пишещия Ахмад.
— Хубавото на тази част от плана е, че никой няма да ни повярва — рече той.
— Ще ни повярват — каза Ахмад с лека усмивка.
— Но не и на тази фаза.
— Да, за това има още време — съгласи се Ахмад, хвърли поглед към бедрата на момичето, отпи от уискито и продължи да печата.
— Колко ще ни струва цялата тази кореспонденция? — обади се ниският мъж.
— Ами, Бък, сто писма бърза поща по пет цента марката правят петстотин долара, прав ли съм? — каза Глухия.
— Ти си винаги прав в сметките — усмихна се Ахмад.
— Това тук не мога да го изсвиря — заяви момичето и заудря клавиша, опитвайки се да усъвършенства трудната извивка.
— С повече упражнения, ще успееш, Рошел — насърчи я Глухия.
Бък вдигна чашата си и като видя, че е празна, се запъти към масичката. Пристъпяше като атлет, изправен, със свободно отпуснати ръце.
— Ще ти налея — каза Глухия.
— Благодаря — кимна Бък.
— Пийни си, заслужаваш го. — Глухия напълни чашата догоре.
— Не ми се иска да се отрежа — заяви Бък.
— Защо? Нали си сред приятели — усмихна се Глухия.
Тази вечер беше особено доволен от таланта на Бък — без него планът едва ли не щеше да се провали. Примитивна бомба винаги може да се измайстори и набързо да се свърже със стартера, но изобретателността му бе несъмнена. А сериозността, с която подходи към проблема, бе трогателна. Механизмът му бе компактен, лесно преносим и се свързваше за много кратко време. Беше подбрал подходящ, макар и по-скъп преобразувател. А как възхитително разясни действието на динамита и детонатора! Биваше си го тоя Бък. Умението му идваше от това, че бе разрушавал не една и две сгради при разчистване на градски терени, а на Глухия му трябваше точно такъв специалист. В техния щат бе забранена покупката на експлозиви без специално разрешение, а Бък имаше такова разрешение. Глухия бе много доволен от него.
Ахмад също беше незаменим. Той работеше като чертожник в Бюрото по градско планиране за сто и петдесет долара на седмица. Възнаграждението на Глухия му допадна и той с удоволствие предостави информацията, необходима за последната фаза на плана. Ахмад изпипваше всичко и ето защо настоя да напишат писмата на качествена хартия и да изпратят сто оригинала, а не техните копия. Това трябваше да покаже, че писмото в никакъв случай не е шега. Глухия знаеше, че успехът често се дължи именно на такива детайли. Той се усмихна на Ахмад, отпи от уискито и попита: