Свързаха веднага Донър.
— Май че открих твоя Дом — каза той на Уилис.
— Браво. Как му е фамилното име?
— Ди Филипи. Доминик. Живее в Ривърхед, близо до стария Колизеум, пали познаваш квартала?
— Да. Друго какво научи?
— Към „Коаксиалния кабел“ е.
— Така ли?
— Така.
— Това какво е?
— Кое?
— Какво означава?
— Това, което току-що каза. Някакъв код ли е?
— Кое да е код?
— Този „коаксиален кабел“.
— Не, това е група.
— Каква група?
— Група музиканти.
— Оркестър, така ли?
— Да. Днес им казват групи.
— Какво общо имат коаксиалните кабели?
— Така се казва групата.
— Занасяш ме.
— Не, наистина така се казва.
— И на какво свири Ди Филипи?
— На ритъм китара. — Кажи адреса.
— Норт Андерсън, номер 365.
— Значи в Ривърхед.
— Точно така.
— Откъде си сигурен, че това е именно той?
— Ами ходи и разправя насам-натам, че е загубил на онова състезание цяло състояние. Всъщност май е загубил само петдесет долара, голяма сума, няма що…
— Давай нататък.
— Разправя също, че знае за някакъв голям удар.
— На кого го е казал?
— Едно от момчетата в групата си пада открай време по тревата. Та чрез тая му слабост се добрах и до Ди Филипи. Преди няколко дни пушили заедно и Ди Филипи му разказал за предстоящия удар.
— Нещо по-конкретно?
— Не.
— Значи пушили трева?
— Да. По една цигарка, колкото да върви приказката.
— Ди Филипи дали не си въобразява?
— От тревата ли? О, не.
— А спомена ли нещо за Ла Бреска?
— Не.
— Фатс, нищо особено не ми казваш.
— Струва си поне петдесетачка.
— Струва най-много десетачка.
— Но аз имам много разноски, докато събирам сведения!
— Което ми напомня…
— Какво ти напомня?
— Да оставиш на мира момичето, дето работи за теб.
— Моля?
— Следващия път да я няма.
— Защо?
— Защото тая работа не ми харесва.
— Два пъти съм я гонил. И все се връща.
— С десетте долара ще й купиш билет за Джорджия.
— Браво бе, а дали да не дам десет и на Армията на спасението?
— Остави момичето на мира и повече да не се разправяме.
— Откога стана такъв праведен?
— От днес.
— Мислех те за бизнесмен.
— Такъв съм. Оставяш момичето, а аз забравям всичко, което знам за теб, и което ще науча в бъдеще, окей?
— За мен никой никога нищо не може да научи. Аз съм Невидимия!
— Невидимия е друг.
— Ама ти сериозно ли говориш?
— Ако не си оставил момичето, следващия път, когато те видя, мисли му.
— Ще загубиш ценен сътрудник.
— Все ще се справим и без теб.
— Понякога се чудя защо ли изобщо ви помагам.
— Веднага ще ти обясня защо, искаш ли?
— Добре де, добре.
— Разбрахме ли се за момичето?
— Да, ако ми изпратиш петдесетачка.
— Казах — десетачка.
— Хайде да са двайсет, а?
— За трохите, които ми подхвърли?
— Но това е следа!
— Да, но само следа.
— Една следа струва поне двайсет и пет долара.
— Ще ти дам петнайсет — заяви Уилис и затвори телефона.
Той иззвъня миг след това.
— Осемдесет и седми участък. Уилис на телефона.
— Хал, обажда се Арти, от училището.
— Здрасти.
— Мисля, че се добрахме до нещо конкретно.
— Казвай.
— Преди пет минути Ла Бреска говори с майка си по телефона.
— На италиански ли?
— Не, на английски. Очаквал да му се обади Ди Филипи. Нашият човек, нали?
— Да.
— Каза й да му предаде, че ще го чака в обедната почивка на ъгъла на катедралата и Седмо Авеню.
— Ди Филипи обади ли се?
— Не още. Не са минали и пет минути.
— Добре. В колко часа е срещата?
— В дванайсет и половина.
— Дванайсет и половина на ъгъла на катедралата и Седмо.
— Точно така.
— Ще пратим хора.
— Ще ти позвъня след малко, защото имам клиент. След няколко минути Браун отново се обади.
— Беше Ди Филипи. Госпожата му предаде за срещата. Най-после раздвижване, а?
— Дано — отвърна Уилис.
Майър и Клинг седяха в колата, паркирана до катедралата, и наблюдаваха Тони Ла Бреска, който чакаше на ъгъла, близо до автобусната спирка. Часовникът на върха на издигащата се над улицата катедрала показваше дванайсет и двайсет. Ла Бреска беше подранил и очевидно нервничеше. Той кръстосваше тротоара, палеше цигара след цигара, през няколко минути поглеждаше към часовника на върха и към ръчния си часовник.