— Вълнуващ момент, а? — каза Клинг.
— Среща на високо равнище — добави Майър.
— Аха. Ла Бреска ще зарадва Дом с подялбата на три. А после Калучи ще реши дали да го бухнат в реката, или не.
— Басирам се, че Дом ще нахлузи циментовите ботуши.
— Не обичам басовете.
Часовникът удари дванайсет и половина. Камбаните отекнаха над улицата. Някои от минувачите вдигнаха поглед към катедралата. Повечето бяха излезли в обедна почивка и бързаха със сгушени и приведени срещу вятъра глави.
— Дом нещо закъснява — отбеляза Майър.
— А Тони нещо се притеснява. Ще припадне от притеснение.
— Аха — засмя се Майър. Парното работеше и в колата беше топло, уютно и унасяше на дрямка. Горкият Ла Бреска, как ли зъзнеше на тоя студ.
— Значи какво правим? — попита Клинг.
— Щом се разделят, тръгваме след Дом.
— Трябва и двамата да хванем — каза Клинг.
— На какво основание?
— Чухме Ла Бреска да урежда някаква игра, нали? Според закона това е „конспиративен акт“.
— И какво от това? Предпочитам да разбера какво е намислил и да го сгащя на местопрестъплението.
— Ако е комбина с Глухия, той е вече вътре за две нарушения. И то големи нарушения.
— Да, но ако са комбина.
— Ти как мислиш?
— Не съм сигурен.
— Може би Дом ще ни каже, а?
— Ако дойде.
— Колко стана часът?
— Без двайсет.
— Хм-м.
Не сваляха очи от Ла Бреска. Той крачеше още по-нервно и потупваше с ръце тялото си, за да се стопли. Беше със същото бежово палто, с което беше облечен, когато взе кутията в парка, със същия зелен шал, завит около врата и със същите обувки с дебели подметки.
— Виж! — възкликна Майър.
— Какво да видя?
— Виж кой спря отсреща до тротоара.
— Кой?
— Русото маце! В същия черен буик!
— Тя пък откъде се взе?
Майър запали колата. Ла Бреска вървеше бързо към буика. Момичето метна назад коси и се наведе да му отвори вратата. Ла Бреска се качи. Колата се отлепи от бордюра.
— Сега какво ще правим? — попита Клинг.
— Тръгваме след тях.
— Ами Дом?
— Може да отиват при него.
— А може и да не отиват.
— Какво губим? — попита Майър.
— Губим Дом.
— Слава богу, че не вървят пеша.
Майър подкара крайслера. Намираха се в най-старата част на града. Улиците бяха тесни, сградите наблъскани една до друга, пешеходците пресичаха, заобикаляйки пъргаво колите, без да поглеждат към светофарите и без да си дават сметка за грозящите ги опасности.
— Иде ми всичките да ги глобя за неправилно пресичане — промърмори Майър.
— Гледай да не изпуснем буика — каза Клинг.
— Да не съм вчерашен!
— Не си, ама как изпусна оная кола миналата седмица.
— Тогава не бях с кола.
— Завиват наляво.
— Виждам.
Буикът зави и излезе на широкия кей на брега на река Дикс. Ледове бяха сковали водите й — а това се беше случвало само два пъти в миналото. Речното движение беше замряло и тя се ширеше като канзаска равнина с дебела снежна покривка над спотайващия се лед. Голите дървета край кея се огъваха от силния вятър. Дори тежкият буик като че ли се бореше с пристъпите му, докато блондинката въртеше кормилото. Най-сетне тя спря и изгаси мотора. Чуваше се само свистенето на вятъра. Във въздуха прелитаха вестници като огромни птици без глави. По средата на улицата се търкаляше боклукчийско кошче.
Майър и Клинг спряха на една пресечка зад буика и впериха поглед в колата през прозореца на крайслера, на който бяха свалили табелата „Полиция“. Вятърът фучеше и заглушаваше обажданията по радиовръзката. Клинг засили звука.
— Сега какво правим? — попита той.
— Чакаме.
— Ще приберем ли девойката, когато свършат разговора?
— Да.
— Мислиш ли, че знае нещо?
— Надявам се. Според мен, тя е замесена.
— Вероятно. Според приказките на Калучи, става дума за делене между трима…
— Може да е гадже на Дом.
— И да е дошла вместо него?
— Да. Ако Дом има някакви подозрения, защо да не изпрати момичето, докато подрънка на китарката си?
— Възможно е.
— Съвсем възможно.
— Всичко е възможно.
— Много умно!
— Виж, Ла Бреска излиза от колата.
— Доста бързо се разбраха. Хайде, момичето ни трябва!
Ла Бреска се запъти нагоре по улицата, а Майър и Клинг излязоха от крайслера. Вятърът едва не ги събори. Те приведоха глави и хукнаха, за да стигнат колата преди да се е отлепила от бордюра. Никак не им се преследваше из града. Майър тичаше пръв, когато чу мотора на буика.
— Бързо! — извика той на Клинг и те спринтираха последните пет-шест ярда. Клинг отвори вратата на шофьора, а Майър препречи срещуположната врата.