Блондинката беше с панталони и късо сиво палто. Погледна Клинг и какво беше неговото учудване, когато видя, че тя е без грим и със съвсем не женски черти. Клинг замига учудено, вперил очи в наболата по лицето й брада.
Вратата зееше отворена.
Майър също се загледа в „момичето“ и после каза:
— Господин Доминик Ди Филипи?
Доминик беше много горд с дългата си руса коса.
Той се среса няколко пъти в участъка и обясни на ченгетата, че всеки групар трябва да си има имидж, загряват или не? В неговата група всички изглеждали различно. Барабанистът носел очила а ла Бен Франклин, соло китаристът си решел косата отзад напред, пианистът ходел с червени ризи и с червени чорапи, загряват ли? Дългата руса коса не била негова идея, защото и други групари ходели с дълги коси, та затова си пускал и брада. Брадата беше рижа, но като станела по-дълга, щяла да си пасва страхотно с косата, загряват ли какво има предвид или не, а?
— Какъв е случаят, та ме домъкнахте в участъка? — попита накрая той.
— Значи ти си музикант — рече Майър.
— Точно така.
— И се прехранваш със свирене?
— Групата е съвсем отскоро…
— Откога?
— От три месеца.
— Значи свирите и печелите, така ли?
— Нещо такова.
— Къде свирите?
— Всъщност били сме само на прослушвания.
— Получавали ли сте пари от тая работа досега?
— Е, не, не сме. И Биитълс в началото не са получавали.
— Тъй, тъй.
— Свирили са в кръчмата на Ливърпул за фартинг, нали така?
— Какво знаеш ти за фаринга!
— Е, нали така се казва.
— Виж какво, Дом, хайде стига сме си приказвали за музика, а да преминем към същественото.
— Добре. Защо ме докарахте тук?
— Я го запознай с правата му — обърна се Клинг към Майър.
— Дадено — рече Майър и изпя Миранда Ескобедо. Ди Филипи слушаше внимателно. Когато Майър свърши, той отметна русите си кичури и попита:
— Значи мога да си взема адвокат?
— Да.
— Искам адвокат.
— Имаш ли, или искаш ние да ти осигурим?
— Имам.
Докато детективите в участъка висяха като ченгели и чакаха адвоката на Ди Филипи, Стийв Карела, вече позакрепнал, реши да се разходи до четвъртия етаж и да посети Дженеро.
Дженеро седеше в леглото. Бинтованият му крак бързо заздравяваше. Изненада се, когато видя Карела.
— На какво дължа тази чест? Трогнат съм от вниманието!
— Как си? — попита Карела.
— Горе-долу. Боли ме. Не съм допускал, че може да боли толкова от куршум. Тия по филмите се стрелят, падат, стават, но човек не остава с впечатление, че ги боли, нали?
— Боли и още как — усмихна се Карела и седна на ръба на леглото. — Имаш си телевизор.
— Да, на колегата от съседното легло. — Дженеро понижи глас. — Ама той не гледа. Май е доста зле. Или спи, или стене. Няма да го бъде.
— От какво е болен?
— Не знам. Но само спи или охка. Сестрите непрекъснато му дават лекарства, бодат го, денонощна манифестация.
— Е, не е чак толкова лошо.
— Кое?
— Ами да гледаш парад на сестрите.
— Така е. Някои са много готини.
— Как стана тая работа? — Карела кимна към крака на Дженеро.
— Не знаеш ли?
— Само чух, че си ранен.
— Да бе — Дженеро млъкна за миг и продължи:
— Значи преследвахме оня и когато мина покрай мен, аз извадих пищова, за да дам предупредителен изстрел. — Дженеро се поколеба и добави: — Ето така стана.
— Кофти.
— Какво да се прави, и това се случва. Щом професията ни е такава, трябва да очакваме всичко, нали?
— Да, така е.
— Виж и ти как я загази.
— Аха.
— Все пак ти си детектив.
— Е?
— Ами, нормално е…
— Кое е нормално?
— Нормално е детективите да са подложени на по-голям риск, отколкото обикновените полицаи. Ако един обикновен полицай не е решил наистина да се посвети на работата си, защо ще рискува живота си?
— Как да ти кажа… — усмихна се Карела.
— Не би рискувал, нали?
— Всички започват като обикновени полицаи — скромно каза Карела.
— Да, но те помагат при улични задръствания, превеждат деца през улицата или записват сведения, когато е станала катастрофа. Не рискуват живота си, когато е станала катастрофа. Не рискуват живота си, когато преследват заподозрени типове, нали?
— Често обаче се случва да загиват при изпълнение на служебния дълг.
— Така е, но това са изключения, които рядко се случват.
— Искаш да кажеш, че не си очаквал да се случи с теб?
— Да.
Настъпи тишина.
— Ама как боли само — каза Дженеро. — Дано ме пуснат по-скоро. Горя от желание да тръгна на работа.