В следващия половин час телефонът звъня седем пъти, но нито едно от обажданията не беше на мъжа, който заплашваше да убие Каупър. Тъкмо свършваше отчета — протоколно изреждане на разпитаните във връзка с едно нападение на Ейнсли Авеню — и телефонът отново иззвъня. Пресегна се към слушалката, а Хос веднага вдигна деривата.
— Последно обаждане за тази вечер — каза мъжът. — Искам парите предиобед. Не се опитвайте да арестувате човека, който ще ги вземе, инак инспекторът ще бъде убит. Ако кутията е празна, ако съдържа хартийки, фалшиви или белязани банкноти, или ако не е на пейката предиобед, планът за убийството на инспектора ще бъде приведен в действие. Някакви въпроси?
— Ама ти да не би наистина да се надяваш да получиш пет хиляди долара на ноднос?
— На поднос не, но виж, в метална кутия от сандвичи…
Клинг отново си го представи как се хили.
— Ще трябва да докладвам на лейтенанта — каза той.
— Тъй, тъй, а той пък ще трябва да докладва на инспектора, нали?
— Как бихме могли да се свържем с вас? — понита Клинг — последен опит, чрез който се надяваше да изкопчи механично споменаване на някакъв телефон или адрес.
— Говори по-високо, трудно чувам — рече мъжът.
— Как бихме могли…
Мъжът затвори.
Тоя гаден град може да те сбърка само с големината си, но като се прибави и времето, иде ти да легнеш и да умреш. Във вторник, пети март, Котън Хос предпочиташе да е умрял. В седем часа сутринта температурата в парка Гроувър бе около нулата, а в девет часа, когато се отправи по алеята, се беше покачила само с два градуса и не мърдаше. Силен пронизващ вятър духаше от пристанището в северна посока, режеше и вилнееше по тясната алея, която водеше към пейката. Рижата коса на Котън се вееше на кичури, а палтото му бе прилепнало към краката. Носеше ръкавици, а в лявата си ръка държеше черна кутия. Третото копче на палтото му бе разкопчано, така че светкавично можеше да бръкне и да извади пистолета с дясната си ръка.
Кутията беше празна.
Предишната нощ бяха събудили лейтенант Бърнс в дванайсет без пет, за да му докладват за разговорите си с мъжа, когото започнаха да наричат Смахнатия, Лейтенантът промърмори и каза:
— Тръгвам. — После попита колко е часът, а когато му казаха, че е почти среднощ, отново замърмори и тресна телефона.
Подробностите научи в участъка. Решиха да се обадят на Каупър и да го предупредят за заплахата срещу живота му, като обсъдят по-нататъшните действия. Каупър погледна часовника на нощното си шкафче и заяви на лейтенант Бърнс, че е дванайсет и половина, и че вероятно биха могли да отложат разговора за сутринта.
Бърнс се покашля и каза:
— Но един човек заплашва, че ще ви застреля.
Каупър се покашля на свой ред.
— Защо не казахте така?
Положението беше наистина нелепо.
Каупър за пръв път чуваше такава невероятна история. Тоя човек беше напълно луд — да вярва, че ще се сдобие с пет хиляди долара, само след няколко телефонни обаждания! Бърнс се съгласи, че историята е нелепа, ала не едно и не две престъпления се извършваха от разни сбъркани хора — някои бяха безспорно луди, но кой е казал, че криминалните простъпки са запазен периметър само за нормалните?
Невероятна история.
Каупър за пръв път се сблъскваше с такава ситуация и се чудеше защо изобщо го занимават с прищевките на някакъв откачен. Най-добре щеше да е да не му обръщат внимание. Бърнс обаче възрази:
— Сър, никак не искам да се правя на ченге в телевизионен сериал и по-скоро бих ви послушал, като не му обръщам внимание, но при наличието на план за вашето убийство, съвестта не ми позволява да го пренебрегна и да не обсъдя положението с вас.
— Е, обсъдихме го и аз ви казвам — не му обръщайте никакво внимание.
— Сър, ние ще опитаме да арестуваме човека, който ще дойде да прибере кутията, и ще ви осигурим полицейска охрана за вечерта. Смятате ли да излизате?
Каупър каза, че Бърнс може да постъпи както иска с ареста на човека, но че нищо няма да го накара да си остане вкъщи, тъй като бил канен от кмета на Бетовеновата „Ероика“ в изпълнение на филхармонията, и то в новия културен център на Ремингтън Съркъл. Не искал и не се нуждаел от охрана.
— Ще видим какво ще стане с кутията и пак ще ви се обадим — рече Бърнс.
— Добре, обадете ми се, но ако може да не е в полунощ — каза Каупър и затвори.
В пет часа сутринта във вторник, още преди зазоряване, детективите Хол Уилис и Артър Браун гаврътнаха по едно силно кафе сред тишината на безлюдния участък, навлякоха специални дебели дрехи, окачиха пистолетите на коланите си и излязоха в арктическата тундра, за да огледат по-спокойно третата пейка в Гроувър Парк. Повечето алеи се виеха в посока север-юг и имаха два изхода. Детективите отначало решиха, че пътеката към Клинтън Стрийт води в друга посока. Но като разгледаха картата на парка, установиха, че тя има само един изход към Гроувър Авеню, а другият й край стигаше до концертния подиум с козирка на брега на езерото. Уилис и Браун седнаха на големия камък срещу третата пейка, скрит зад няколко голи бряста. Беше страшно студено. До появяването на Хос, който трябваше да остави кутията, оставаха няколко часа и дотогава едва ли щеше да се случи нещо, но пък след това не биха имали възможност да заемат удобна позиция. На Бърнс му хрумна гениалната идея да отидат още по тъмно, та никой да не ги забележи. Размахвайки ръце като мелници, тропа-ха с крака, притискаха длани към безчувствените си от студа лица, а вледеняващият бял скреж пълзеше заплашително в тъмния утринен час. И на двамата не им се беше случвало да зъзнат така.