В девет и петнайсет в участъка довтаса Шантавата Сейди. За да разкаже за пореден път как един мъж се опитал да й отнеме девствеността. Сейди беше на седемдесет и осем години, беззъба баба, която от около четири години се оплакваше всяка сряда сутрин в участъка — по телефона или лично, че предишната нощ в апартамента й влязъл мъж, който се опитал да разкъса нощницата й и да я изнасили. Когато се оплака за пръв път преди четири години, те й повярваха и решиха, че под сами носа им се е появил един нов Бостънски удушвач. Веднага изпратиха Анди Паркър в апартамента на старата дама. Следващата сряда тя отново се оплака, че изнасилвачът се появил — макар Анди да бе прекарал цялата предишна нощ буден и нащрек в кухнята. В участъка дълго го подиграваха, че сигурно той е изнасилвачът, но Анди не намираше шегата за смешна. Ето как разбраха, че Сейди е откачалка и че често ще ги посещава с едно и също оплакване. В началото само не знаеха, че посещенията й ще бъдат винаги в сряда сутрин и че фантазията й е толкова лишена от въображение, както и атмосферата в самия участък. Изнасилвачът беше винаги един и същ — висок, мургав, приличаше на Рудолф Валентино и неизменно бе облечен с черна пелерина над смокинга, с бяла официална риза, черна папионка и черни обувки за танци. Панталоните му не бяха с цип, а с копчета. Пет копчета. Разкопчавал ги бавно и предизвикателно и предупреждавал Сейди да не вика, защото щял само да я „опознае“. Сейди мълчала и чак когато разкопчавал и последното копче и изваждал „онова нещо“ започвала да пищи. Тогава изнасилвачът се втурвал към аварийното стълбище и като Дъглас Феърбанкс мигновено изчезвал през задния двор.
Опитът за изнасилване, за който им разказа тази сряда, не се отличаваше от предишните разкази през последните четири години. Уилис записа всичко и й обеща да вземат мерки, та най-после този извратен тип да си получи заслуженото.
В десет без петнайсет в участъка дойде една жена — изчезнал съпругът й. Жената беше около трийсет и пет годишна хубава брюнетка, със зелено палто, което подчертаваше зеленикавите й очи. Лицето й беше порозовяло от студа и от нея струеше жизненост, макар да беше разстроена от изчезването на съпруга. След като я разпита, Майър разбра, че съпругът всъщност не е неин съпруг, а съпруг на най-добрата й приятелка, и че те живеели в съседния апартамент на Ейнсли Авеню. От разговора се разбира, че от три години и четири месеца зеленооката госпожа има „връзка“ с въпросния съпруг — помежду им царели прекрасни отношения, една дума накриво не си били казали. Предишната вечер обаче, когато най-добрата приятелка отишла да играе бинго, те двамата се скарали ужасно, тъй като той искал да го „правят“ на дивана в хола, а в съседната стая спели четирите му дечица! Тя отказала, защото предложението й се видяло твърде неприлично, а той си нахлупил шапката, грабнал палтото и излязъл в студената нощ. До този момент от него нямало и следа. Приятелката й смятала, че е отишъл да се почерпи, тъй като обичал да си пийва, но за зеленооката красавица неговото отсъствие било истинско мъчение, според нея той бил излязал, за да й отмъсти. Да знаела, че ще стане така, щяла да му позволи… Защото всички мъже са еднакви, нали така?
Да, съгласи се Майър.
Та, значи, съпругата не смятала за необходимо да търсят помощта на полицията, по зеленооката госпожа се бояла, че в отчаянието си той може да извърши нещо необмислено и затова решила да се обърне за съдействие към представителите на закона, та дано го открият и върнат в семейното гнездо, при обичните нему хора… Мьже, такива онакива, все едни и същи, нали?
Да, отново се съгласи Майър.
Той записа всичко необходимо и се замисли откога не е чукал Сара на дивана в хола, докато децата спят. В крайна сметка стигна до заключението, че никога не го беше правил. Реши да опита вечерта, щом се прибере, а после увери зеленооката госпожа, че ще направят всичко възможно да открият съпруга на най-добрата й приятелка. Успокои я, че няма защо да се тревожи, тъй като съпругът сигурно е отишъл при някой приятел.
Точно това ме безпокои, въздъхна зеленооката госпожа. А Майър можа само да каже „О!“.
Жената сн тръгна и Майър подреди листовете със сведенията в папка. Не му се искаше отсега да се обръща за съдействие към Бюрото за безследно изчезнали. Тъкмо започна да печата отчета за един грабеж, когато в стаята влезе Анди Паркър с Луис Джебчията. Паркър се кискаше неудържимо, но на Луис явно не му беше до смях. Той беше висок, слаб, с рядка русолява коса, кожата под челюстта му синееше, а очите му бяха сини и проницателни. Палтото му беше спортно, бежово, ръкавиците кафяви, кожени, носеше н чадър в сгъвката на лакътя. Луис бе свъсил вежди, а Паркър не спираше да се залива от смях.