— Виж кой е тук! — рече Паркър, задавяйки се от смях.
— Голяма изненада, няма що — каза Майър. — Здрасти, Луис, как е бизнесът?
Луис се намръщи още повече, Майър сви рамене.
— Най-печеният джебчия в града!
— Кажи де, какво стана? — попита Карела.
— Ами стоя си аз на тезгяха в закусвалнята на Джери и…
— И?
— И както стоя с гръб към вратата, усещам какво?
— Какво?
— Усещам нечия ръка в джоба си! Сграбчвам ръката за китката, обръщам се с пищов в другата ръка и кого да видя?
— Казвай!
— Виждам Луис! — Паркър отново избухна в кикот. — Най-печеният джебчия! Иска да се сдобие с портфейл на детектив!!!
— Грешка — промълви Луис, сбърчил чело.
— И то голяма! — хилеше се Паркър.
— Беше с гръб — добави Луис.
— Луис, приятелю, отиваш в пандиза! — с усмивка заяви Паркър. — Хайде, идвай да те заключа, докато не си свил портфейла на Майър.
— Не виждам какво толкова смешно има — рече Луис и последва Паркър.
— Е как да не е смешно! — не се сдържа Майър.
На прага застана непознат мъж и на развален английски понита дали някой не знае италиански. Карела каза, че знае и го покапи да седне. Мъжът благодари на италиански, свали шапката си, сложи я върху коленете и заговори. Оплака се, че някой пълнел колата му с боклук.
— С боклук! — учуди се Карела.
— Si, с боклук.
Вече цяла седмица някой отключвал колата му нощем и засипвал предната седалка с боклуци. Празни тенекиени кутии, останки от храни, кори от ябълки, утайка от кафе, какво ли не.
— Perche non lo chiude а chiave? — попита Карела.
Човекът му отговори, че си заключвал колата всяка вечер, но нищо не помагало. Оня тип бил счупил страничното прозорче оттам отключвал колата, за да изсипва гадостите на предната седалка. Така че и да заключва и да не заключва, оня мръсник си промушвал ръката през счупеното прозорче, отварял и засипвал предната седалка с гадости. Колата вече миришела непоносимо.
— Вие подозирате ли някого? — попита Карела.
— Не.
— Някой, който да иска да ви отмъсти?
— Не, мен всички ме обичат и уважават.
— Ще изпратим човек — заключи Карела.
— Per piacere — каза мъжът, нахлупи шапката си, стисна ръката на Карела и излезе.
Беше 10.33.
В 10.35 Майър се обади на Раул Чабриър, побъбри празни приказки с Бърнис и най-сетне тя го свърза с Раул.
— Здрасти Роли, какво откри?
— За кое?
— За книгата.
— О…
— Забрави ли? — попита Майър с леден тон.
— Да ти се е случвало да се занимаваш с две дела едновременно? — попита Чабриър.
— Никога — отвърна Майър.
— Главата ми се е запалила. Подготвям едното, а на другото се опитвам да направя заключение. А ти искаш да се занимавам с някакъв тъп роман!
— Да, но…
— Знам, знам. Обещах ти…
— Тогава…
— Ще видя какво мога да направя, Майър Щом съм обещал! Аз винаги спазвам думата си. Как се казваше книгата?
— „Майър, Майър“.
— Да бе, ей сега ще проверя как стоят нещата. Бърнис — извика Чабриър, — запиши си да се обадим пак на Майър.
— Кога? — попита Майър.
Часът беше 10.39.
В единайсет без пет в пощата на Хейл Стрийт влезе висок рус мъж със слухово апаратче и кашоп в ръцете. Остави кашона на гише „Пратки“. Вътре имаше сто запечатани писма.
— Градска поща? — попита мъжът зад гишето.
— Да.
— Бърза поща?
— Да.
— Всичките ли имат марки?
— Всичките.
— Добре — каза служителят обърна кашона и в единайсет писмата заминаха.
Глухия се върна в апартамента. Вратата отвори Рошел.
— Изпрати ли хартийките? — попита тя.
— Да — захили се той.
Джон Шивача се опъваше.
— Не искам ченгета в магазина — категорично заяви той на развален английски.
Карела спокойно обясни на английски, че имат сведения за предстоящо нападение в петък вечерта, в осем часа, и че лейтенантът е решил да ги изпрати на пост тази вечер, в случай, че нападателите подранят. Той увери Джон Шивача, че двамата с колегата му ще стоят незабележимо зад завесата, разделяща предната от задната част на магазина, няма да му пречат, няма да шукнат дори, и ще се впуснат в акция само ако нападателите се появят.
— Lei е pazzo! — каза Джон Шивача, убеден, че Карела е луд.
Тогава Карела заговори на италиански. Беше го учил като дете, но напоследък не му се отдаваше често възможност да практикува езика. Наскоро бе разговарял на италиански с оня човек, на когото пълнеха колата с боклуци. Джон Шивача се слиса като разбра, че и ченгето е италианец.
Преди време Джон Шивача бе писал писмо до едно популярно телевизионно шоу, в което се възмущаваше, че много често представят италианците като мошеници. Неговият род се състоял от седемдесет и четири души, всички живеели в този град и до един били честни хора, които се трепят от зори до мрак. Тогава защо телевизията внушава на хората, че всички крадци са италианци? Отговориха му, че не всички мошеници в шоуто са представяни като италианци — имало и евреи, и ирландци. От ясно по-ясно — не всички, и все пак повечето… С други думи на Джон Шивача му стана приятно, че ателието ще бъде пазено от ченге италианец, Джон не обичаше непознати хора в ателието, пък били те и ченгета италианци. Оня с него, ниският, определено не беше италианец, кой го знае какъв беше!