Влизат. Сградата има собствено осветление, но то е слабо и навсякъде цари полумрак. Сякаш се движат не хора, а призраци. Тримата тръгват от приземния етаж, уж проверяват електрическите вериги. Минават през всички стаи, но не се натъкват на кмета. В спалнята Глухия търси усилено повредата под леглото Когато излиза от стаята, той не носи нищо. Кутията е останала под леглото.
Вътрешността на кутията под всички надписи, копчета и гнезда крие една от бомбите на Бък, която ще избухне в два след полунощ.
Тогава кметът ще умре.
Обречените ще научат новината в събота сутрин. Ще отворят вестниците, ще прочетат заглавията и ще разберат, че предупреждението е сериозно. Те ще вземат писмото и ще го прочетат отново, този път потресени от заплахата. Ако смърт грози живота ти, всъщност какво са пет хиляди долара? Всеки от стоте лица в списъка печелеше поне по двеста хиляди годишно. Жертвите бяха много внимателно подбрани — между четиристотин и двайсет „кандидати“. Стоте избраници бяха от ония богаташи, които с лека ръка профукват пет хиляди в Лас Вегас, инвестират в съмнителни сделки и предстоящи премиери на Бродуей и всякак биха пожертвали пет хиляди, за да живеят.
Ще платят, няма начин да не платят, мислеше си Глухия.
Е, сигурно не всички. Но достатъчно. Може би щеше да се наложи да организират още някое и друго убийство, може би няколко тузарчета щяха да бъдат елиминирани, и така щяха да уверят останалите, че не се шегуват, та бързо-бързо да си платят за живота.
След утрешното убийство ще разберат, че не се шегуваме и ще дадат парите, къде ще ходят.
Глухия се усмихна.
Предстоеше интересен уикенд.
— Това е положението — обърна се лейтенант Бърно към Карела. — Следващият е кметът.
— Няма да успее — заяви Хос.
— Трябва да не успее! — рече Бърнс. — Защото успее ли, има да събира пари като гъби след дъжд. Колко ли писма е разпратил?
— Можем да пресметнем — каза Карела. — Първо предупреди Каупър и поиска пет хиляди. После — заместник-кмета, този път сумата беше петдесет хиляди. Сега заяви, че ще убие кмета в петък вечерта. Както покачва цената, този път тя ще възлезе на десет пъти по петдесет хиляди, което прави…
— Остави — прекъсна го Бърнс.
— Можем да пресметнем.
— Какво има да смятаме, след като се е заканил да убие кмета!
— Не знам — отвърна Карела, но си мисля, че ако пресметнем парите, може да се натъкнем на някое слабо местенце в плановете на тоя тип.
Бърнс го гледаше втренчено.
— Защото тоя човек не цели само убийството на кмета.
— На мен и това ми стига.
— На теб — да, но не и на Глухия. Той се гордее с изобретателността си. — Карела погледна писмото на бюрото. — Кой е тоя Карл Уолър?
— Фабрикант на конфекция. Живее в района на седемнайсети участък. Донесе писмото сутринта. Капитан Бънди смята, че трябва и ние да го видим. Нали се занимавахме с предишните убийства.
— Отново в негов стил — обади се Хос. — Той предупреди и за предишните убийства.
— Да, но тук нещо липсва — каза Карела.
— Какво?
— Липсва личният момент. Всичко започва от осемдесет и седми участък като вендета за оня случай преди години, когато слагаше бомби в целия град, за да отвлече вниманието от банковия обир. Питам — защо сега реши да остави на мира осемдесети и седми участък? Ако убие кмета, глупаци излизат именно полицаите, които са отговаряли за охраната. И ето че ние се оказваме освободени от тази опастност, ние сме свободни! Ето това не мога да разбера, с нищо не мога да си го обясня!
— Няма нищо неясно — заяви Бърнс. — Ако може да убие кмета, след като е предупредил за това, шансовете да го стори без предупреждение са много по-големи. В писмото повтаря няколко пъти — без предупреждение!
— И все пак… — уклончиво рече Карела.
— Няма все пак — прекъсна го Бърнс. — Ясно е като две и две четири. Този човек е самият Сатана!
Хос и Карела замалко да прихнат. Беше необичайно полицай да нарича някого Сатана — пък бил той и извратен тип със слабост към малки деца или масов убиец. Такава дума може да употреби някой съдия или политик. Изобщо красноречивият речник не бе присъщ за Бърнс. Ала изражението му беше такова, че смехът на двамата мъже тутакси секна. Лейтенантът беше в пълна безизходица, изглеждаше състарен и много угрижен. Той въздъхна дълбоко и попита:
— Как ще го спрем, момчета?
Гласът му беше като на отчаян колежанин първокурсник, на който му предстои мач с по-големите.
— С божия помощ — отговори Карела.
Макар Джеймс Мартин Вейл ревностно да изповядваше епископалната вяра, той реши, че този следобед може да свърши много по-полезни неща, отколкото да се моли.