— Да, това е може би най-важното. — Кметът стана. — Господа, благодаря ви за ценните предложения. Вярвам, че всичко ще бъде както трябва.
— Хората ми ще бъдат тук след няколко минути — обеща прокурорът.
— Благодаря, Стан — кимна кметът.
Мъжете се отправиха към вратата, като още веднъж увериха кмета, че ще му бъде осигурена съвършена охрана. Чаровно усмихнат, той благодари на всеки един поотделно, изпрати ги и седна на големия тапициран стол зад бюрото с поглед, вперен в тиктакащия стенен часовник.
Навън започна да вали сняг.
Отначало снегът само прехвърчаше.
Падаше от небето бавно и някак несигурно и застилаше улиците и тротоарите с тънка пухкава покривка. В осем вечерта, когато изписаха патрулиращия полицай Дженеро от болницата, снеговалежът се беше засилил, но все още не представляваше пречка за движението, особено, ако като бащата на Дженеро, всички шофьори бяха със специални зимни гуми. Пътуваха доста шумно, но без произшествия. Майката на Дженеро не спря да увещава сина си да разговаря с капитана, а бащата непрестанно й крещеше да млъкне. Дженеро се чувстваше здрав и силен, и гореше от нетърпение да се върне на работа. Утре беше първото му дежурство. Имайки предвид здравословното му състояние, капитан Фрик беше наредил следващата седмица да не патрулира по улиците, а да дежури в една от обикалящите коли. Дженеро смяташе това за един вид повишение.
Снегът продължаваше да вали.
13
Петък.
Градът заприлича на истинска тундра. Толкова сняг никой никога не беше виждал — с изключение на родените в Аляска. Навсякъде — сняг. По покривите, оградите, тротоарите, улиците, боклукчийските кофи, колите, саксиите, дори по хората. Невероятно! По-страшно от снежната буря през осемдесет и осма, твърдяха хора, които не си спомняха снежната буря от онова време. Уважаемият кмет, сякаш си нямаше други главоболия, трябваше да организира заедно с Отдела по чистота наемането на хиляда и двеста временни работника, които да изринат снега и да го изхвърлят в река Дикс — работа за около седмица, а надниците надхвърляха петстотин хиляди долара. Ако, разбира се, не завалеше пак.
Започнаха да ринат, щом спря да вали. А спря да вали чак в три и половина следобед, петнайсет минути преди Дженеро да се качи в патрулиращата кола и час и половина преди Уилис и Карела да заемат позиция в задната стая на шивашкото ателие. Очакваше се снегориначите да работят на три смени, но никой не беше предвидил обездвижващия ефект на нетърпимия мраз, който намаляваше работоспособността. Студената вълна беше дошла някъде от Канада. Всъщност никой не се интересуваше откъде точно е дошла, стига да заминеше по-бързо и то най-добре към морето или към Бермуда, пък дори и към Флорида… С други думи, където и да е, пу да не е в моята къща.
Ала спасение явно нямаше.
Студът замрази и парализира града. По обяд спешните мерки влязоха в действие, а в четири часа цареше безлюдие. Повечето големи предприятия бяха затворени, коли почти не се виждаха, само от време на време минаваше някой автобус. По средата на улиците се мъдреха закъсали коли, затрупани със сняг като иглу-та. Снежни човеци се бореха със студа и с натрупаните лавини, топлеха се около запалените във варели огньове, после отново грабваха лопатите, а камионите, бълващи бял пушек в ледения здрач, чакаха да бъдат натоварени. Уличните лампи светнаха в пет и осеяха мъртвия бял пейзаж с кехлибарени кръгове. Свирепият неуморим вятър виеше по булеварди и улици, а небето тъмнееше, докато накрая съвсем почерня.
В топлата и уютна задна стая на ателието на Джон Шивача, Карела играеше на дама с Хал Уилис и непрекъснато губеше, защото Хал беше играл в елитния клуб на гимназията. Карела се чудеше как ще се прибере вкъщи, след като Ла Бреска и Калучи нападат ателието.
Кой знае, може би щяха да се откажат. Той, естествено, не можеше да проумее що за хора са типовете с криминални наклонности, но допускаше че всеки самоуважаващ се крадец не би се впуснал в акция на тоя студ и сняг. Е, ако работата опираше до кражба на милиони долари по предварителен план и изискваше подобно безумие — да, но за такъв дребен кокошкарски обир… С Хал научиха, че всеки петък Джон Шивача слага седмичната печалба в метална кутия и я занася у дома си. Всеки петък от хиляда години насам и вероятно всеки петък през следващите хиляда години. Ако, разбира се, този петък не… Защо не другия петък, а Джон? Или по-добре някой петък през май, когато дърветата разцъфнат и птичките зачуруликат, а крадците могат да си крадат без опасност от премръзване.
Но да предположим, че ония типове нападнат, мислеше Карела, докато Уилис отново печелеше играта, нападнат, двамата с Уилис се справят, извикват полицейската кола с вериги, за да откарат Ла Бреска и Калуч, и после — после как щеше да се прибере при жена си и при децата? Неговата кола беше със зимни гуми, но нямаше вериги, а зимните гуми надали щяха да са от полза върху ледената площадка отвън. Имаше възможност капитан Фрик да разреши някоя от патрулиращите коли да го закара до Ривърхед, но на използването на служебни коли, особено напоследък, когато се навъдиха разни луди глухи, които целят по градските големци, не се гледаше с добро око.