В девет часа Котън Хос влезе в парка. Той също зъзнеше, макар не толкова силно. По пътя си срещна двама души. Възрастен мъж с черно палто, който крачеше бързо към павилиона на Гроувър Авеню, и момиче с кожено палто върху дълга розова нощница. Полите на нощницата се мотаеха в краката му, а около него подскачаше бял пудел с червено вълнено елече. Момичето се усмихна на Хос.
На третата пейка нямаше никой.
Хос се огледа и вдигна очи към жилищните сгради на Гроувър Авеню. Хилядите прозорци отразяваха ранното утринно, слънце. Третата пейка можеше спокойно да бъде наблюдавана с бинокъл от тези прозорци. Той остави кутията в края на пейката, после я премести в другия край, сви рамене и я придърпа в средата. Огледа се още веднъж, чувствайки се доста глупаво, и пое в обратна посока към участъка.
Бърт Клинг седеше на бюрото и разговаряше с Хол Уилис и уокито му в парка.
— Как сте? — попита Клинг.
— Замръзнаха ни задниците — отговори Уилис.
— Някакво раздвижване?
— Само лудите излизат в тоя студ! — рече Уилис.
— Горе главата, шефът щял да ви изпрати за награда в Ямайка.
— На куково лято. Чакай малко!
В стаята цареше тишина. Хос и Клинг чакаха. Най-после Уилис продължи.
— Едно дете се спря до пейката, погледна в кутията и си тръгна.
— Стойте и наблюдавайте — каза Клинг.
— И да искаме, не можем да мръднем — намеси се Браун. — Като шушулки сме.
Паркът вече не беше така безлюден.
Хората се подаваха един по един и плъзваха по тъмните улици, предизвестени за студа от радиото, телевизията и от термометрите на прозорците. Предупреждение бе и воят на вятъра в стрехите на по-старите сгради и режещият мраз, който сграбчваше боязливо подадената от открехнатия прозорец ръка, преди да последва бързото затръшване на прозореца. Хората бяха забравили суетата — мъжете бяха нахлузили наушници и дебели шалове, жените се бяха навлекли с пуловери и подплатени с кожа ботуши, а на главите си носеха вълнени шалове. Всички подтичваха по алеите на парка и не вдигаха поглед към пейката и кутията. Хората съвсем се бяха затворили в този и без това прословут с недружелюбността си град — те бързо се разминаваха, хвърляйки си по някой и друг поглед, и не смееха да отворят уста — истински кака-види. Заговореха ли, рискуваха да изгубят част от на-събралата се топлина, пък и думите не биха спрели вятъра. Остър и фучащ, той идваше от реката и се опитваше да ги събори, вдигаше и завихряше вестниците във въздуха, запращаше шапките в канала. В този мартенски ден разговорите на улицата бяха едва ли не излишен лукс.
Бояджиите бяха в словоохотливо настроение.
— Какво става — някаква клопка, а? — попита единият.
— Помага ли уокито? — заинтересува се колегата му.
— Може би обир на банка?
— Какво ви съобщяха по уокито?
— Тихо! — рече Клинг, но те не млъкваха.
Бояджиите бяха на стълбите и превръщаха всичко в ябълкова градина.
— Веднъж боядисвахме областната прокуратура.
— Тогава разпитваха оня, дето беше намушкал майка си четирийсет и седем пъти.
— Четирийсет и седем пъти!
— В корема, в главата, в гърдите, навсякъде.
— С лост за разбиване на лед.
— Здравата я беше загазил.
— Заяви пред съда, че искал да я спаси от марсианците.
— Пълен идиот.
— Четирийсет и седем пъти!
— И защо ли е смятал, че по тоя начин ще я спаси от марсианците?
— Ами марсианците сигурно не си падат по дупчените с лост за разбиване на лед — прихна бояджия-та. Колегата му също се разсмя. Двамата едва пазеха равновесие на стълбите, а боята се стичаше от четките им върху застланите на пода вестници.