Първата ужасна мисъл, която полази по гърба на Карела бе, че с Уилис са като на длан пред нападателите. Дори след като скочи от стола и го прекатури, дори след като извика: „Хал, зад теб!“ и извади пистолета си, той съзнаваше, че са загубени — дулата на ония двамата зееха срещу тях и след миг щяха да са мъртви. Чу, че единият извика: „Ченгета!“, после видя, че бяха взети па прицел и в главата му нахлуха рояк прощални мисли. Уилис скочи, събаряйки дамата, извади пистолета си и в този миг Джон Шивача дръпна завесата между предната и задната част на ателието, а предната врата се отвори с трясък.
По-късно Джон Шивача разказа, че се затичал да види какъв е тоя шум, а като се обърнал видял онова, което и Карела бе видял след него — трима мъже с насочени пистолети на прага на предната врата.
Ла Бреска и Калучи също ги видяха, защото завесата беше вече дръпната и те се озоваха с лице към предната врата. Бяха изненадали ченгетата в задната стая, но как щяха да се справят с тези три ченгета с насочени пищови и свирепи изражения? Тримата не бяха ченгета, но Ла Бреска и Калучи не го знаеха. Сержантът на прага на предната врата извика: „Ченгета!“, тъй като взе Ла Бреска и Калучи за ченгета, а Ла Бреска и Калучи решиха, че сержантът иска да ги предупреди, че е полицай. Настана стрелба. Тримата на вратата, убедени, че са попаднали на полицейски капан, стреляха едновременно. Джон Шивача се хвърли на пода. Карела и Уилис знаеха що е това силен кръстосан огън и мигновено се прилепиха до стената. Уилис обаче се подхлъзна на една от разпилените пионки и се пльосна на пода, докато куршумите летяха над главата му.
Карела насочи пистолета си към единия от тримата стрелящи към задната стая мъже, защото забеляза, че макар да не беше със слухово апаратче, той беше висок и рус и място за колебание нямаше. Карела се прицели, гръмна и пистолетът подрипна в ръката му. Глухият се хвана за рамото и залитайки се обърна към отворената врата. Някой изкрещя зад Карела — Ла Бреска се стовари върху гладачната машина и обля в кръв белия плот. Чуха се още четири изстрела, изохкване, последваха още изстрели. Уилис се надигна и стреля… Ателието беше цялото в дим, гъст дим на няколко слоя, носеше се отвратителната, дразнеща носа миризма на кордит и се дочуваше тихата молитва на италиански, която Джон Шивача мълвеше на пода.
— На улицата! — изкрещя Карела и прескочи тезгяха насред ателието, подхлъзна се в локва кръв, но запази равновесие и хукна без палто навън.
Нямаше жив човек.
Вледеняващ мраз.
Пистолетът се залепи за дланта му от силния студ.
Кървава следа прекосяваше бялата улица и се губеше в незнайна посока.
Карела тръгна подир следата.
Глухия тичаше колкото може по-бързо, но болката в рамото му бе непоносима.
Не можеше да си обясни какво всъщност бе станало.
Възможно ли е да са били разкрити? Не, това бе невъзможно. Но защо тогава ги чакаха? Откъде са научили? Та той самият го измисли преди петнайсетитина минути!
Откъде можеха да знаят? Откъде разбраха, че прицелът му бе Джон Марио Виченцо — Дж, М. В., шивач, чието ателие е в района на осемдесет и седми участък? Пълен абсурд! Да не оставиш никаква следа, да не оставиш нищо на шанса и — провал!
Но шансът му бе изиграл лош номер.
— Виж! — възкликна Джими.
Високото момче, което носеше тубата с бензин, вдигна глава, премига на вятъра и отново я приведе, защото леденият порив брулеше безмилостно лицето му. По средата на затрупаната със сняг улица се олюля-ваше висок рус мъж.
— Пиян е като дърво — рече Джими. — Хайде, Бей-би, след него!
Бейби кимна вяло, Бързо се запътиха към ъгъла. Вятърът ги блъсна с вихрена сила, когато излязоха на широкия булевард. Оня никакъв го нямаше.
— Къде е? — каза Бейби, а зъбите му тракаха от студ.
— Сигурно я в някой вход Хайде огън, бий! — захили се Джими.
Дженеро наблюдаваше пустия булевард през малкото заскрежено кръгче на заледения прозорец. При всеки порив на вятъра във въздуха танцуваха снежни призраци, провиснали пътни знаци се олюляваха и дрънчаха, и сякаш духове виеха досами прозорците на колата. Булевардът беше безлюден, снегът се стелеше от тротоар до тротоар, прозорците блещукаха като сигнални огньове.
— Какво е това? — изведнъж попита Дженеро.
— Кое? — взря се Филипс.
— Ония двамата, виждаш ли ги?
— Да.
— Опитват заключени ли са вратите. След тях!
— А?
— Бързо след тях!
Чу гласовете им на тротоара пред вратата. Приближаваха. Лежеше във входа, а от рамото му се стичаше кръв. Трябва да се изкачи на покрива, да се прехвърли на съседната сграда и ако се наложи, да скача по покривите цяла нощ, но сега искаше да си почине за миг, само за миг преди да отворят вратата… Невероятно бързо го настигнаха. Като че ли градът гъмжеше от полицаи.