Младежът се замисли. Уилис и Браун мълчаха. Те знаеха, че ако откаже да отговаря на въпросите им, това беше и краят на разпита. А ако започнеше да отговаря, но изведнъж решеше, че повече не му се говори и заявеше: „Искам си правата“, „Повече няма да говоря“, или да речем: „Искам адвокат“, трябваше веднага да спрат разпита.
И така, те чакаха.
— Нямам какво да крия — заяви младежът.
— Ще отговаряте ли на въпроси без присъствието на адвокат? — отново попита Уилис.
— Да.
— Как се казвате?
— Антъни Ла Бреска.
— Къде живееш, Антъни?
— В Ривърхед.
— Къде точно в Ривърхед?
И двамата детективи продължиха да говорят на младежа на първо име — това обръщение унижава личността, но не и човешките права, не нарушава Миранда Ескобедо, но е изпитано средство за стъпкване на самочувствието на всеки задържан. Заговориш ли го на първо име, без да му даваш възможност и той да ти говори така, а) веднага го караш да се чувства зависим, и б) правиш всяка фамилиарност невъзможна, като заплахата ляга помежду ви и му даваш да разбере, че не го очаква нищо хубаво.
— Къде точно в Ривърхед, а Антъни? — попита Уилис.
— Джонсън, 1812.
— Сам ли живееш?
— С майка ми.
— Баща ти починал ли е?
— Не живеят заедно.
— На колко години си, Антъни?
— На двайсет и шест.
— С какво се занимаваш?
— Безработен съм в момента.
— А инак с какво се занимаваш?
— Строителен работник съм.
— Кога прекъсна работа?
— Миналия месец.
— Защо?
— Свършихме строежа.
— Н оттогава не си работил?
— Търсех си работа.
— Ама не намери, така ли?
— Да.
— Разкажи ни сега за тази кутия тук.
— Какво да ви разкажа.
— Например, какво има в нея?
— Храна, какво друго?
— Храна, значи.
— Какво друго може да има в кутия за сандвичи?
— Въпросите задаваме ние, Антъни.
— Е добре — храна — повтори Ла Бреска.
— Ти ли се обади в участъка?
— Не.
— Тогава откъде знаеш, че кутията ще е на тази пейка?
— Казаха ми.
— Кой ти каза?
— Ами един човек.
- Какъв човек?
— Срещнах го в бюрото за безработни.
— И?
— Чаках на опашката пред бюрото в Ейнсли — в него обикновено предлагат строителна работа. Последната си работа намерих там и реших пак да опитам. Та стоим на опашката и изведнъж оня се плесна по челото и рече: „Забравих си обяда в парка!“. Аз не казах нищо, а той добави: „Моля ти се, да си забра-вя обяда на пейката в парка!“. Тогава му рекох, че си е за яд, ама да не се ядосва. Горкият, да си забрави обяда на пейката!
— И после?
— После каза, че го болял кракът и ме помоли да ида вместо него и да му взема обяда.
— И ти естествено се съгласи — рече Браун. — Някакъв непознат те помолва да извървиш всичкия път от Ейнсли до парка Гроувър, за да му вземеш кутията с обяда и ти, разбира се, веднага се съгласяваш!
— Не, аз, разбира се, не се съгласих.
— Какво правеше тогава в парка?
— Ами той ми разказа как са го ранили в крака през Втората световна война в бой срещу немците, забил му се шрапнел, изобщо здравата пострадал…
— И така, ти естествено реши да отидеш за кутията е обяда му.
— Не, все още нямах такива намерения.
— И как в крайна сметка се озова в парка?
— Нали това се опитвам да ви разкажа.
— Стана ти жал за човека, така ли? Защото го болеше кракът, а беше много студено — обади се Уилис.
— И да, и не.
— Сърце не ти даваше да го оставиш да куцука до парка и обратно, а? — каза Браун.
— И да, и не. Та аз изобщо не го познавах, откъде накъде ще ми е жал за него?
— Виж какво, Антъни — започна Уилис, леко раздразнен, по полагайки усилия да се владее. Миранда Ескобедо превръщаше разпитите в истинско мъчение. Заподозряното лице можеше да откаже да говори, когато си поиска: „Съжалявам, край на въпросите, ще трябва да млъкнете, инак, лоша работа…“ — Виж какво, Антъни — повтори Браун, смекчил тона, — единственото, което искаме да знаем, е, как стана така, че се озова в парка, и се запъти право към третата пейка, за да вземеш кутийката?
— Ясно — каза Ла Бреска.
— Значи, запозна се с ветеран от войната, така ли?
— Така.
— И той ти каза, че си е забравил кутията с обяда в парка?
— Е, отначало не каза кутията с обяда, а само обяда.
— Кога спомена за кутията?
— След като ми даде петте долара.
— О, значи ти предложи пет долара, за да му донесеш обяда?
— Не ми ги предложи, а направо ми ги даде.
— Значи, даде ти пет долара и каза: „Ще ми донесеш ли кутията с обяда?“
— Точно така. Каза също, че кутията е на третата пейка на алеята към Клинтън Стрийт. Така и беше.
— И какво трябваше да направиш с тази кутия?