Разказвам накъсо за драматичния сблъсък в „Еделвайс“ и за последните минути на Тетето. Когато стигам до детайла със завещанието, Манасиев вече напълно е изоставил позата си на безразличие.
— Къде е това завещание?
Вадя го и му го подавам.
— Но тук е написал само „Аз, долуподписаният Тр…“
— Нали ви казах, че точно тогава го трясна ударът. И за да насоча разочарованието му в друга посока, добавям:
— Той сам каза, че този текст няма никаква стойност като документ и че подписва само, за да не ми скърши хатъра.
— Боев, Боев — произнася с укор полковникът. — Още навремето казвах, че тази твоя привичка да вършиш всичко на своя глава, е най-големият ти недостатък. Че защо когато последния път беше тук не поиска нашите хора да ти приготвят едно професионално изпипано завещание, бе човек, ами си я разнасял тази хартийка без всякаква стойност…
— Ами да са ми го приготвили това изпипано завещание. Аз какво разбирам от тия тънкости.
И за да не помисли, че прехвърлям отговорността на негов гръб:
— Той отказваше да подпише каквото и да било, чак до последния момент, а виждате, че когато накрая кандиса, времето не му стигна да сложи поне един подпис. Така че, каквато и да е била редакцията на документа, резултатът щеше да бъде все същият.
— Може и да си прав. Но сега да оставим това… Впрочем, още една подробност: Този лист, дето ми го даваш е само ксерокопие.
Съвсем очевидно, че е ксерокопие.
— А къде е оригиналът?
— Във Виена. На сигурно място. Не можех да поема риска да пресичам половин Европа с този документ в джоба, въпреки че може да не е никакъв документ…
— Предполагам, че не си забравил къде си го оставил.
— Все още не съм склерозирал дотам.
— В такъв случай ще ми кажеш координатите.
— Засега ще ви кажа само това, че без мое лично участие едва ли ще се доберете до оригинала.
— Осигурил си си значи сериозен повод за още един рейс до Виена. Не те укорявам. Хубав град.
— Ако държах чак толкова на Виена, сега нямаше да бъда тук пред вас, господин полковник.
— Добре де. Казах вече: да оставим за момента това. Разкажи по-подробно как се стигна до онази публикация в „Ди Пресе“. Кой е доставил материалите, как се е свързал с редакцията и други такива.
— Не съм в течение.
— И въобще не си мислил по въпроса.
— Естествено, че съм мислил. Човекът, доставил сведенията е бил изключително добре информиран. А вие по-добре от мене знаете, кои могат да бъдат тези така добре информирани и така добре снабдени с компроматериали хора.
— Ние знаем даже и точно кой е бил въпросният човек. Но в момента аз питам тебе.
— Предполагам, че имате предвид самия Табаков. Но понеже ме питате, ще ви кажа направо, че не съм сигурен, дали е той.
— Какво ти пречи да бъдеш сигурен?
— Ами първо това, че не виждам как би могъл да изпрати въпросните материал от оня свят. И второ, тези материали изобличават и самия него.
— Да, с една дреболия от времето, когато е бил шеф на външнотърговска фирма. За подобни дреболии още в онези години едва ли биха го подвели под отговорност. А не се ли питаш защо в материала няма и думица за прословутата фиктивна сделка с африканската дървесина?
— Нека не забравяме, че публикацията все още не е приключила.
— Не вярвам и да приключи.
— Дано да сте прав. При всички случаи не виждам какъв интерес би имал Табаков да обнародва подобни обвинения приживе. А ако се касае до нещо посмъртно, то е все едно да получим писмо от мъртвец.
— Достатъчно, нека оставим засега и това. Кажи по-добре какво мислиш по третия въпрос.
Не е нужно да уточнява, че третият и най-важен въпрос си остава въпросът за парите. Осведомявам го за разговора си с Криста и за проекта да бъде учредена фондация.
— Фондация, иска им се… Намерили са вече форма да приберат милионите му — мърмори Манасиев.
— Знаете, че не ги разбирам тия неща, но струва ми се, че все още съществува някаква надежда.
— Къде я виждаш?
— Първо в обстоятелството, че Табаков няма наследник. И второ, в случай, че се установят някакви негови задължения към нашата държава…
— Естествено, че ще се установят, и още какви! А за наследника ще видим. Ако се наложи, може би ще трябва да намерим и наследник.
— Вие по-добре знаете. Съжалявам само, че аз лично не можах да ви бъда полезен.
— Не съм казал подобно нещо. Смятам само, че ако в последните дни си могъл да бъдеш по-близо до обекта, резултатът щеше да бъде съвсем различен.
— Навярно сте прав. Но нямаше как да съм по-близо. Бях тежко ранен.
Сега пък се налага да разказвам за историята с Хауптман. Манасиев и този път е живо заинтересуван, обаче не от нараняването ми, а от наличието на обща сметка Табаков — Хауптман, която, както изглежда, възлиза на милиони долари.