— Какво си въобразяваш, че ще постигнеш и защо си подписваш смъртната присъда? — пита ме Борислав.
— Може да отложат смъртната присъда — възразявам. — Може да има отсрочка, колкото да се уверят как точно съм получил документите и къде се намират оригиналите.
— Няма да има отсрочка — клати глава Борислав. — Знаят какъв си инат и знаят също, че документите отдавна вече не са в тебе. Направо ще те очистят.
И отново ми повтаря един познат вече рефрен:
— Вдигай си чуковете и заминавай, докато все още разполагаш с кола и паспорт. Използвай краткото време, преди да са решили съдбата ти.
— Така и ще направя — казвам, за да го успокоя. — Трябва само да приключа с едно-две неща, и заминавам.
Казвам го наистина, но все още не съм го решил. И вероятно едва ли ще го реша.
Вече отдавна е пролет. Споменавам го само за справка, понеже онзи писател беше ми казал:
„Абе Емиле, ако толкова те мързи да кажеш някоя и друга дума за обстановката, в която протича действието, спомени поне сезона, бе брат — лято ли е, зима ли е, та поне това да е ясно на читателя“.
Така че пролет е. Чудесна, топла пролет. Споменавам факта по още една причина. Навремето същият онзи писател беше писал в една книга, посветена на мене, че няма нищо по-хубаво от лошото време, та едва не ме изкара меланхолик. Докато истината е, че и аз, като всички нормални хора, обичам пролетния сезон. Само че в момента не ми е до сезони. Заел съм се да довърша записките си, започнати още миналата година. Казах вече, че не разчитам с тия мои жалки записки да затъмнявам ни Филби, ни Зорге. Допускам дори, че заслужават да им се лепне заглавието „В търсене на изгубеното време“, което видях някога върху една книга, без да имам намерението да я чета. В края на краищата обаче, писателят, за когото вече споменах, също е човек и след като си е въобразил, че е едва ли не мой биограф, има право да научи нещо за финала на своя герой, колкото и жалък да е този край.
Продължавам прочее да си пиша домашното и само когато се уморя да тракам на раздрънканата машина, оставям очите си да починат върху големия постер с Айфеловата кула, окачен насреща. Горката Атина. С какъв копнеж само е мечтала да стигне до тази легендарна кула, която не е нищо повече от съоръжение от релси, подобно на кула за извличане на петрол, с тази разлика, че не служи за нищо, освен за да привлича зяпачите.
Към обяд прескачам до павилиончето в градината, за да изпием с Алата по едно-две кафета и да побъбрим за разни неща, включително и за това, че Борислав напоследък нещо се е умърлушил.
— Трябва да му влияеш позитивно — напътва ме Алата. — Трябва да му напомняш, че светът нито е създаден от нас, нито с нас ще приключи, тъй че излишно е да ги приема нещата много навътре.
Опитвам се наистина да му влияя, макар и не в тази тъпа насока.
— Мисля и мисля, и все не намирам смисъла — забелязва Борислав, когато му говоря разни глупости, за да го разсея.
— Смисъла на кое?
— Ами на всичко това!
Ръцете му описват някакъв кръг в пространството, сякаш се е заел да рисува озоновата дупка или спиралата на Млечния път.
— Ами че ние търсим нещо дето въобще го няма, бе Емиле. Няма смисъл. Има шумотевици, злополуки, катастрофи, но смисъл няма.
— Нещо като пиянско меле.
— Още по-тъпо.
— И ти ги приказваш едни. Как да няма смисъл, бе. Хората се срещат, влюбват се, е, може и да се развеждат, но раждат деца, децата растат…
— И после? После пак се срещат, пак раждат деца, децата пак растат, остаряват, умират… И ти това смисъл ли го наричаш.
— Изглежда баща ти отрано ти е повлиял с онзи свой нихилизъм.
— Не съм се родил нихилист. Знаеш, че и аз като тебе съм вярвал. Само че някъде по пътя я изгубих вярата си.
— На коя дата? Помниш ли датата?
— Помня пробуждането. Едно гадно пробуждане, Емиле, едно бавно отърсване от вцепенението, като подир тежък махмурлук след някакъв дълъг жесток запой, само че запой траял с години, а може би и цял един човешки живот. Приел си без колебание, че такава е участта ти — да служиш. И без колебание си служил. Получавал си нареждания, поемал си рискове, изпълнявал си задачи. Не си се питал само — от кого и защо. Как „от кого“? От началството, което всичко знае. И как „защо“? В името на общото благо, на голямата цел, на светлото бъдеще, на обществото, на народа, на партията, на цялото прогресивно човечество. Кухи фрази, на които е бил подчинен целият ти живот.
— Ти си болен, Бориславе — казвам. — На всекиго може да се случи. Но ще преболедуваш, не бой се.
— Болен ли? — пита Борислав. — А къде са онези, здравите?