— Като дървен чук ли? — любопитства Борислав. — Защо пък дървен?
— Имам предвид чука, с който навремето халосваха говедото, преди да му теглят ножа.
— Щом имаш предвид говедото, напълно прав си — съгласява се Борислав. — По-големи говеда от нас едва ли са съществували.
— Ти пак разглеждаш нещата откъм лошата страна. В момента наистина и ти, и Емил, не сте за завиждане. Но онова, което сте получили от живота никой не може да ви го отнеме. Живели сте сред културни хора…
— Имаше и такива.
— Движели сте се из големите градове.
— Селата и кърищата бяха за разведката на военните, когато предстояха маневри.
— Посещавали сте прочутите опери…
— Опери ли?
— Абе дишали сте въздуха на цивилизацията, докато ние тука дивеехме.
— Кажи го това на Емил, не на мене — предлага Борислав. — Той тъкмо сега си пише мемоарите.
И към мене:
— Запиши си Емиле, да не забравиш да драснеш някой ред и за оперите.
— Ще драсна — съгласявам се. — Въпреки че аз Моцарт го слушах най-вече в Залцбург.
Макар да е подхванал разговора, за да вдъхне бодрост на Борислав, Алата бързо забравя за благородното си намерение, и започва по навик да попържа и настоящето, и миналото. Не следя твърде внимателно монолога му. Долавям само отделни фрагменти:
— Великата френска… Великата Октомврийска… Все велики, пък никоя от тях не е победила. Кажете ми поне една революция, дето да е победила.
— Емил ще ти каже. Той е по историческите справки.
— Ти пък ми посочи поне една репресия, дето да е възтържествувала, ама докрай. — отговарям.
— Сега говоря за революциите.
— Аз пък ти говоря за контрареволюциите.
— Тогава какъв е изводът? — пита наново Алата.
— Изводът е, да му мислят онези, дето сега са на власт. Защото на тях им предстои да паднат.
— Виж как бързо го решихте въпроса — обажда се и Борислав. — Хората векове наред умуват за философията на историята, а вие — раз, два, между две кафета, и готово.
— Не съвсем — отвръща му Алата. — Последната дума ти ще я кажеш. Бас давам, че ще е нещо погребално.
— Последната дума, ако си чувал, я произнася Времето. И не е нито погребална, нито сватбарска, Ала. Последната дума е, че и тия и ония ще падат и ще стават, ще се анатемосват и ще се трепят, докато някой ден всички вкупом се преселят в космоса, без разтакане и без билети за връщане.
— Така си и знаех — кима Алата. — От някое време насам това ти е постоянният номер: решаваш всички спорни въпроси, чрез прогнозата за всеобщата гибел. Що не се огледаш да видиш какво хубаво време е, как са нацъфтели овошките.
— Тук няма овошки — срязва го Борислав. — Освен ако смяташ кестените за овошки.
Подир което възниква спор, дали кестените са овошки или не.
Навлизаме в царството на склерозата.
Опасението, че полковникът тепърва ще има да ме вика и да ме върти на шиш с въпросите си, не се оправдава. Манасиев изобщо не се обажда. Намерил си е вероятно друг информатор и е престанал да ми се доверява. Няма смисъл да нервнича. По-добре да завърша записките си. Подозирам обаче, че използвам работата върху тези записки като възможност за отлагане на крайното решение.
И да ме пита човек, за какво се мотая, та не заминавам. Във Виена Марта навярно все още ме чака, а тука какво друго ме чака, освен гладната смърт или затворът. Затворът е все пак за предпочитане. Там поне хранят. Не мога цял живот да вися като воденичен камък на врата на Борислав.
Наистина домиляло ми е за Марта и даже за бедния Чърч. Но не мога да се отърва от усещането, че има нещо позорно в това да напуснеш страната си, за да се свиеш нейде на топличко, като всички онези пишман кагебисти и други предатели, дето отидоха да ближат задниците на американците, заради легендарните трийсет сребърника, че дори и за по-малко.
Въобще въпросът подлежи на обмисляне. А на милата Марта засега ще драсна едно писмо. Бях й го обещал. Нали така казваха някога: „Ако не се видим, ще си пишем“.
Времето ми изтича.
Усещам го не по това, че никой вече не ми се обажда. Нито по възцарилата се около мен тишина, а по хладния дъх на Онази.
Онази, да. За нея говоря. Все по-често обикаля край мене. Невидима, но осезаема. Един едва доловим хладен полъх. Първият път, когато я усетих, помислих, че отнейде става течение. Само че нямаше откъде. И прозорецът, и вратата на стаята бяха затворени, а полъхът бях го усетил съвсем ясно. Чувствам го все по-често, но вече не се питам откъде става течение. Знам, че е тя. Обикаля край мен. Само не знам какво още чака.
Тиха и деликатна е. А аз си я бях представял додето бълнувах, като някаква огромна вълна, една зловеща синьозелена вълна, която връхлита, помита те и те отнася в безначалния мрак. Не, не е такава. Тиха и деликатна е. Само не знам защо още безмълвно кръжи, вместо да сложи ръка на рамото ми: „Хайде да тръгваме“.