Исках да завърша тази моя история с нещо хубаво, не непременно с някой щастлив край, откъде да го взема този щастлив край, но поне с някакъв лъч на надежда. Или както е казано, „понеже наоколо е тъй тъмно, нека помислим за светлината“. Не, нямам предвид светлото бъдеще, с което политиците и до днес ни залъгват, а поне някакво дребно събитие, доказващо, че съществува възмездие и че както също е казано, всеки ще плати според делата си. Исках, но не стана. Мислех, че ме дели само една крачка от добрия край, обаче не стана. Случи се пак онова, което се случва почти винаги при последната крачка — спъваш се тъкмо преди нея.
Откакто се помня, все съм бил сам, но рядко съм изпитвал чувството, че съм самотен. Вероятно, защото не съм имал достатъчно време, за да се отдавам на чувства. Едва когато бях изхвърлен от релсите, взех да я усещам понякога самотата. Е, здрасти — казвах си, — добре, че се сети. Че на този свят кой не е сам? Нали сам се раждаш и сам умираш. Вярно, че между раждането и умирачката има сума ти разстояние, което хората запълват като общуват и си погаждат номера. Правил си го и ти. Но сега, когато единственото, което ти предстои, е да умираш, какво чудно, че си останал сам. В такъв момент ако някой се навърта около теб, това ще е навярно убиецът.
Всъщност, излишно е да се докарвам чак толкова и да се правя на самотник. Когато в главата ти витаят разни мисли, а също и толкова спомени, едва ли има начин да се усетиш напълно сам. Как ще съм сам, когато виждам около себе си всички онези хора, с които сме се дебнали, както и другите, с които сме си помагали, а даже и такива, за които само съм чувал, като баща ми и майка ми, макар да не различавам ясно лицата им, понеже не съм ги видял, та да ги запомня, но това всъщност е само предимство, защото ти дава възможност да си ги представяш далеч по-красиви, отколкото може би са били.
И в тези различни лица, в тези толкова много лица има често изрази на страх, на тревога или страдание, а това те предпазва да хленчиш за себе си, напротив, създава ти усещането, че ако понякога нещо тук вътре те боли, това е съвсем нормално, и изпитваш някакво успокояващо чувство на солидарност с всички тези твои някогашни спътници в живота. И защо някогашни, когато са с тебе и днес, и защо само те, когато към тях се присъединяват и толкова други, толкова много на брой, че вече дори не ги различаваш поотделно, понеже са все по-нарастващо множество, цяла армия от такива като тебе, които са дали всичко, без да получат нищо и които са вървели напред отчаяно, макар да са пред чувствал и, че едва ли ще пристигнат.
Цяла армия, да. Най-голямата, най-многобройната, макар за нея да не се говори, понеже нали е казано „тежко на победените“, а това е именно твоята армия, армията на обречените, на обезверените и поруганите, на ограбените и обезправените, на милионите окаяни същества, за които се смята, че трябва да служат като тор на Историята. Един тор от грамади прекършени същества, един тор от мрак и сълзи, в чието кипене се смесват воплите на вдовици и майки, детското сподавено хлипане, безнадеждното хъркане на агонията.
Накъде са тръгнали всички тези тълпи, които възлизат мъчително в мрачината, без кауза, без знаме и вожд. Понеже кауза им е къшеят хляб, знаме — собствените им дрипи, а вожд — сиромахът Исус. Знам ли? Но когато всички възможности се окажат изчерпани, какво друго ти остава, освен да повярваш в невъзможното и да продължиш нататък.
Една безнадеждна мисия. Една може би безнадеждна борба. Но нали все пак някой трябва да я води тази борба срещу неволите на това бедно човечество, което не може да даде дори филийка топъл хляб на децата си.
И какво съм аз виновен, че колкото и да си шамаросван от Съдбата, колкото и да си казваш, че трябва да се примириш, понеже шамарите са си в реда на нещата, у тебе напук на всичко остава някакво неизтребимо чувство за справедливост — потискано, мачкано и осмивано, и все пак упорито изплуващо от хаоса и страданието. И се питам понякога, откъде идва това непокорно чувство за справедливост, когато целият свят е толкова несправедлив. И почвам да си мисля, че може би все пак някъде, макар безкрайно далеч от нас, съществува някакъв Бог.
ЕПИЛОГ
Епилогът на тези бележки би трябвало да бъде написан по традиция от самия Боев.
Непредвидени обстоятелства обаче попречиха това да стане. Тъй че настоящият епилог е нахвърлян от лицето, което Боев нарича в бележките си писателя, сиреч от мене.