— Как е? — запитах.
— Ами постарал си се.
— Виждам, че не го одобряваш.
— Не съм казал това.
Не беше го казал наистина, обаче си личеше, че книгата не му е допаднала твърде. На обяд отново се срещнахме.
— Хайде, говори де — подканих го. — Не съм обидчив.
— Питаш ме, но ако ти кажа, ще се разсърдиш.
— Обясних ти, че не съм обидчив. И не е нужно да казваш. Разбрах те.
— Не го вземай навътре. Но ако сам го бях написал, щеше да е по-точно.
— Ами напиши го.
— Имам си друга работа. И не ща да ти взема хляба.
Едва следобеда, когато излязохме да се разтъпчем по курорта, благоволи да изрази по-подробно впечатленията си:
— Не казвам, че романът е лош. Мисля само, че трябваше да се придържаш повече към фактите, вместо да вмъкваш всякакви разсъждения.
— Нищо не съм вмъквал. Това са си твои мисли.
— Не съм ги казвал точно така.
— Е, аз не съм стенограф. Ти ми кажи, това дето го пиша, вярно ли е, или не.
— Вярно е, но не е точно така.
— Е, то ако е точно така, няма да се получи роман.
— Абе и ти си прав. Той, писателят, ако не послъгва, за какво е писател.
Възраженията му, които и по-късно възникваха, се движеха все в тази насока: Защо не съм бил по-точен, защо съм добавил това, а съм премълчал онова, защо съм се разпростирал в тия женски истории, та да го излагам пред началството.
— Абе Емиле, роман без женски истории няма. И тия истории не са мои, ами са твои.
— Не съм ти ги казвал, за да ги раздрънкваш в книгите.
Аз също имах своите претенции. Не толкова, задето премълчаваше някои професионални подробности, колкото задето увлечен в действието и в размислите си разказваше тъй, сякаш събитията са ставали извън времето и пространството.
— Защо не разкажеш нещо за града, за улиците, за местата, дето си бил?
— Разказвай ти. Нали и ти си бил там.
— И нали трябва да споменеш нещо за сезона? Ти какво пишеш: „Времето беше лошо“. „Времето беше хубаво“.
— А как? И градусите ли трябва да обозначавам.
— Не става дума за градусите, ами за някои дреболии, та читателят да си представи по-добре атмосферата.
— Не съм пратен там да изучавам атмосферата. За атмосферата си има други служби.
По мое внушение, пък и поради собственото си желание всичко да се описва по-точно, вече ми носеше и свои записки, нахвърляни из хотели и почивни домове в паузите, свободни от служебни задължения. Рядко се срещахме. Времето беше такова. Но тия записки, заедно с устните пояснения и допълнения бяха достатъчни за работата ми. А понеже с течение на годините свикнахме един с друг, секнаха и противоречията ни, защото стана ясно, че нито той ще се научи да пише с повече подробности, нито аз — да бъда по-точен. Така — една по една, та осем книги. Докато накрая млъкна.
— Ти съвсем ме забрави — рекох му веднъж при една случайна среща.
— Прав си. Виноват. Но толкова неща се натрупаха в главата ми през тия години, пък и време не стига, та не знам кога ще набера кураж да ги почна отново тия записки.
Сега най-после беше набрал кураж. За последно. За да не си помисля, че е напуснал кораба, като някои плъхове от бившия лагер. Погрижил се бе да ми изпрати края на историята. Само че краят и този път липсваше.
Между машинописните страници имаше и някакво писмо, писано на ръка и останало недовършено. Тъй че и в него краят липсваше:
Скъпа Марта,
Пиша ти, както бях обещал, макар да няма какво особено да ти съобщя. Аз и двамата ми приятели, за които съм ти говорил, я караме доста провинциално, но затуй пък спокойно. Не сме обременени от много спешни задачи, та имаме време и за културни занимания, позабравени в миналото, защото знаеш каква е нашата професия.
Алата е любител на живописта и дори притежава картината „Трите грации“, не самият оригинал, но една реплика от високо качество. Борислав има в дома си истински музей на географски забележителности в света, на стената даже е изложена снимка на Виенската опера. Моите лични интереси, сама знаеш, са доста по-скромни, обаче и аз се старая да не изоставам от цивилизационния избор, който ни е осигурил нашият президент в качеството си на магистър по бракоразводни дела, една материя, на която и ти не си съвсем чужда.
Тия дни се каним да посетим родното село на Борислав, едно живописно място, край което има и язовир.
Обещанието ми да се видим остава в сила, но самото посещение засега се отлага поради някои технически дреболии, като виза, паспорт и други подобни. Не съм забравил. Често си мисля за тебе и си казвам, какво щастие, че макар и късно, макар може би в последния момент преди тръгването на влака, имах късмета да те срещна и да те прегърна. Един наистина невероятен късмет за човек като мене, дето никога не му се е случвало на заминаване някой да го изпраща.