Помня всичко.
Подир „помня всичко“ имаше още два реда, но бяха задраскани, тъй че не ги възстановявам. Боев, като дръпнат човек, не беше твърде по нежностите.
Писмото не е богато на информация, затуй решавам да потърся за повече сведения Борислав. Намирам го у дома му още следната вечер.
— Май ти прекъснах вечерята — казвам, забелязал, че си дояжда залъка.
— Не се безпокойте.
— Не ми говори на „Вие“, понеже ме принуждаваш и аз да правя същото.
— Както кажете.
Въвежда ме в една стая. Не е нужно да пояснява, че това е стаята на Атина. Тук са окачени снимките на всички географски забележителности, за които се споменава в бележките му. Няма я само Виенската опера. Емил по всяка вероятност я е прибавил в писмото, за да направи удоволствие на Марта.
— Кафе ще пиеш ли? Малко късно е за кафе, но друго нямам.
— На мене не ми е късно.
— Доста време си се туткал, докато донесеш бележките — забелязвам по-късно, когато вече пием кафето.
— Така ми беше заръчал. Не бързай, вика да го предаваш, имам още нещо за дописване. Само ако замина задълго, тогава. И замина.
— Къде? За Виена ли?
— Може и да е за Виена. Ще ида, казваше, да навестя една моя приятелка в столицата на валса.
— Май че спестяваш някои подробности.
— Подробностите вероятно ги има в самите записки.
— Защо „вероятно“? Ти не си ли ги чел.
— Не съм. „Недей да ги бърникаш“ ми каза. „Предай ги на писателя, тъй както съм ги подредил. И не искам да ги четеш“. Дотрябвало ми е да ги чета, казвам. И какво толкова секретно има в тях, та не искаш да ги чета? Обясни ми, че вътре пишел и за мене, та затова. Надявам се, че не е някой донос, викам. „Е, не е донос“. Тогава, викам, какъв смисъл да ги чета.
— А за какво сте ходили във вашето село?
— Не сме ходили.
— Ходили сте. Пише го в писмото.
— Май че го водих веднъж.
— Що не ме заведеш и мен.
— За какво да те водя.
— И вие от службите сте едни. С вашите мании за секретност.
— Каква секретност, бе. Там няма нищо.
— Точно това искам да видя: че няма нищо.
Денят още от заранта предвещава жега.
Ладата на Борислав, която той галено нарича „катафалката“, е вмирисана на изгорял бензин. Опитвам се да потисна миризмата с дима на цигарата си. Колата вече се е измъкнала и от градската част, и от околните квартали, но полето още го няма.
— Доколкото знам, онзи материал в „Ди Пресе“ така и не излезе, забелязвам.
— Платили са мошениците, колкото трябва, за да не излезе.
— А документите?
— И те са изчезнали. Откупили са ги вероятно. Борислав вади от джобчето си полусмачкана цигара, също запалва и пояснява:
— Само че тук са се изпързаляли. Защото Емил не е вчерашен. Оставил е в редакцията само копията. „Помни ми думата, викаше, някой ден всичко ще излезе на бял свят“. Такъв си беше, от онези, вярващите, дето смятат, че доброто накрая винаги побеждава злото.
Най-сетне сме излезли на къра. Наоколо — голи стърнища и спечена земя. Задухал е вятър, но сух и горещ, като че идва от африканските пустини.
— Не виждам само, защо трябваше да я играеш с мене тази игра на криеница — казвам.
— Ти не разбираш — произнася Борислав, като въздъхва леко, сякаш обезсърчен от тъпотата ми. — Боев ми беше приятел. Човекът до края се надяваше статията в онзи вестник да излезе, въобще да настъпи обрат. Затова и не завършваше записките си, искаше да ги завърши с някакъв добър край, понеже немците казвали „енде гут — алес гут“. А сега ти ме притискаш да проваля цялата му история и да разправям, че никакъв добър край не е имало и че краят се оказа един последен провал.
— Нали сам смяташ, че нещата винаги завършват така.
— Не говоря за живота. Говоря за книгата, дето я пишеш. Ако нещата в книгата са също като в живота, тогава на кого са изтрябвали тия ваши книги.
Замълчава, сякаш чака отговор. И понеже отговор няма, добавя:
— Затова не исках всичко да знаеш, та накрая всичко да развалиш.
Равнината е свършила. Катафалката бавно се клатушка между ниски баири, над които свири топлият вятър.
— Напоследък уж все заминаваше и все не тръгваше. „Какво още изчакваш — питам го — да ти светят маслото ли?“. Може и така да се каже, вика, но нека не бъдем песимисти. А вече бяха почнали отново да го следят. И един ден се появи някакъв да го търси. Добре, че си бях в къщи, та аз отворих. Дошъл бил да прибере колата му и паспорта. Дадох му ключа от колата, а паспорта, викам, той сам ще го донесе. Тогава най-после реши да тръгва, но настоя най-първо да го водя на село.