Не обръщам голямо внимание на сезоните, но зимата няма как да не я забележиш, понеже е студено. В жилището на Борислав има парно, което работи едва-едва. Температурата все пак е поносима, особено ако не си сваляш балтона.
Борислав през деня рядко е в къщи. Ходи в някаква фирма за поправка на телевизори, да си помага на пенсията. Тази му дейност ме кара да се чувствам още по-гузен от собствената си безполезност. Не разбирам от телевизори, нито от електроника. Единственото, от което разбирам, вече е останало в миналото. Край на задачите. Край на анализите и комбинациите. Край на рисковете.
Всички бяха забравили за мене, дори онези от Развигор. Призовките им внасяха поне някакво разнообразие в ежедневието. Даваха ти усещането, че не си изхвърлен съвсем от течението на живота, че все още се сещат за тебе, макар и само за да ти видят сметката.
Единствената причина да съзнаваш, че все още живееш, са битовите притеснения. Години наред не съм харчил полагащата ми се част от заплатата в левове, обаче галопиращата инфлация не вещае нищо добро за спестяванията ми.
— Трябва да си уредиш пенсията — съветва ме Борислав.
Той самият е уредил своята още преди да разформироват службите.
— Ти за всичко мислиш.
— Ами все някой трябва да мисли и за житейската проза.
— Вместо толкова да се хабиш в мислене, не е ли по-просто сам да я свършиш тази работа.
На другия ден ме уведомява, че проучил въпроса, но трябвало да се явя лично еди къде си при еди кого си.
Явявам се. Въпросното „еди къде си“ е полутъмна стая в таванския етаж на министерството, задръстена от класьори с дебели папки. Мястото между класьорите е заето от голямо бюро и от дребен човечец, настанен зад него.
— Идвам за пенсията. Вчера са ви се обаждали по моя въпрос.
Домакинът размърдва бележките, пръснати върху бюрото, сякаш търси там потвърждение на думите ми.
— Вие бяхте?…
— Същият бях, който съм и сега.
Онзи ме поглежда подозрително над очилата си, за да провери дали не лъжа.
— Името ми е Боев — подсказвам, за да го улесня. Ново разместване на хартийките по бюрото.
— Не си спомням за вас…
— Няма начин да си спомните, аз не работя на вашия етаж.
— По-спокойно — съветва ме служителят. — Пазете си нервите.
Присяга се към един класьор и вади някаква папка:
— Сетих се от кои сте.
В папката обаче също не открива нищо, благоприятно за мене.
— Боев, казвате… Наистина не си спомням.
— Има време — успокоявам го. — Някой ден може и да си спомните.
И напускам помещението.
Начинът, по който е приключила справката, не изненадва Борислав.
— Кой ти е крив, че навремето всичко се уреждаше от генерала. А понеже човекът сега е в затвора…
— …Остава и ние да идем при него.
— И това може да се случи. Нека не губим надежда. Разговорът става в кухнята след вечеря, по време на обичайната цигара, която изпушваме за десерт. Подир малко ще се разделим и — всеки в стаята си, аз в покоите на Атина, а той в бившата бърлога на Стария. Живеем си с привичките на самотници, макар да не ни е неприятно, че сме заедно. Борислав вече допушва цигарата, когато се сеща:
— Алата бе! Само той ще оправи работата.
— Защо мислиш, че той ще я оправи?
— Нищо не мисля, сигурен съм. Потърси го още утре. И поема към бърлогата си.
Да се срещна с Алата не беше проблем. На младини бяхме приятели, после пътищата ни се разделиха. Работеше в шифъра и тайната му мечта беше да замине за някое посолство, но не за да угажда на капризите на жена си, а за самообразование. Четеше всякакви книги и даже ходеше по изложби.
— Абе, Спасе, защо са те кръстили Алата? — бях го запитал навремето.
— За да ми е като обица на ухото.
— В смисъл?
— В смисъл: не си показвай културата пред простаци. С това само ги дразниш.
И ми разправи, как преди години, при редактиране на някаква резолюция за партийно събрание, бил възроптал, че в документа непрестанно се повтаря съюза „но“: „Но няма да допуснем, но няма да позволим“, но няма това, но няма онова.