— Това последното можеше и да не го казваш.
— Казах го вече.
Разтърква зачервените си очи, извръща се и тръгва към колата. А суховеят все тъй напира на пристъпи, свири в трънака и засипва с прах сиромашкото гробище.
Все пак по-добре, че стигна до тук, вместо да загине неизвестно къде, върху чужда земя.
Все пак по-добре да е тук, сред децата.
— Идваш ли? — дочувам през воя на вятъра гласа на Борислав откъм ладата.
Добрал се е все пак до това окаяно сиропиталище. Но какъв дълъг път е трябвало да измине, за да се върне накрая пак там, откъдето бе тръгнал.
— Хайде, че закъсняваме — обажда се отново Борислав откъм колата.
Тоя пък — „закъсняваме“.
Като че ли вкъщи някой го чака.
Ако не броим самотата и тишината на отчаянието.