„Стига с това «но», бе!“ — рекъл Спас.
„Ами с кво да го заменим?“
„Научете си по-добре родния език и ще разберете с кво. Може да използвате думата «обаче» или още по-добре «ала»: «Ала няма да допуснем…»“ и пр.
Дребната случка отдавна беше забравена. Останало беше само прозвището. Което не пречеше носителят му да бъде уважаван, въпреки скромната длъжност на шифровчик. Беше от генерацията на онези, железните, с непоклатимите принципи. Заради тях в началото на 60-те едва не изхвърча от службата. Позволил си беше да каже няколко остри думи по повод обуржуазяването на партийните велможи. Еретичните му реплики веднага бяха съобщени където трябва и по случая се проведе разследване. Имаше само двама свидетели на случката — доносникът и моя милост. Онзи поддържаше обвинението си, но аз го оспорих и анкетата приключи без последствия.
— Благодаря ти, братко — каза ми по-късно Алата, — макар че свидетелството ти си беше чиста лъжа. Нека ония горе да знаят, че може да сме войници на партията, обаче не пасем трева.
Между малцината му приятели беше и колежката по шифъра Катя. Ведомствена тайна бе, че Катя е влюбена в него, и просто го боготвори. За съжаление Алата отдавна бе женен, а и Катя с костеливата си фигура и киселото изражение на стара мома едва ли би могла да изкуси когото и да било. Всъщност, както разбрах от самия Спас, Катя веднъж все пак опитала да го изкуси. Това станало наскоро след като съпругата на Алата се беше поминала. Двамата стоели да се греят до парното в шифъра, когато Катя сложила ръка върху ръката на Спас. „Направи го уж в знак на съчувствие, но усетих, че има нещо на ум, та се престорих на разсеян“ — разказваше Алата.
— А тя?
— Нищо. Постоя малко така, после се дръпна. Ала на другия ден не се стърпя и ми рече: „Муха да беше кацнала на ръката ти, щеше да реагираш!“ „Е, такъв съм — рекох. — В работно време не си позволявам да реагирам.“
— Сега ще те дебне в извънработно…
— Няма да стане.
Покойната съпруга бе костелива също като Катя, а да прекараш целия си живот със скелети в леглото, бе прекалено тежко изпитание, дори за търпелив човек като Алата.
Разбрах отношението му по женския въпрос един ден много по-късно, когато ме заведе да пием кафе у дома му. Бе хладновато, ръмеше дъжд, та затова ме заведе, макар да казваше, че нямал обстановка, за да кани гости. Пихме кафе, изпушихме по цигара, а Спас ми вика:
— Сега ще ти покажа нещо много хубаво.
И извади от долапа някаква картина в позлатена рамка. Представляваше три прегърнати голи мадами, показващи на зрителя различни части на телесата си. Общото между тях бе, че и трите бяха с доста породисти фигури.
— „Трите грации“. От Лувъра е. Един другар ми я донесе. Какво ли ти разправям. Сигурно сто пъти си бил в Лувъра.
— Само веднъж. Имах контролна среща, но човекът не дойде.
Такива реплики потвърждаваха убеждението му, че на Запад не винаги изпращат когото трябва. Това му убеждение се засилваше с годините и от факта, че никой не се сещаше да изпрати него. Беше добър работник и тежеше на мястото си като камък, но всичко подсказваше, че ще продължи да си тежи там чак до пенсия.
— Така е, като нямаш свой човек сред шефовете — споделяше с мен и с Борислав.
— Не е това — възразяваше Борислав. — Причината не е, че нямаш приятели, ами че не можеш да се пребориш с врага си.
— Какъв враг, бе?
— Нали знаеш: „Език мой — враг мой.“
— Дошло е време човек сам да си приказва — мърмореше Алата.
— Да, и то на ум. Понеже, не забравяй, че и стените имат уши — допълваше Борислав.
Отбивам се при Алата в онзи ранен следобеден час, когато възрастните хора си почиват.
— Браво бе, тъкмо съм легнал да дремна и ти ми идеш на гости — приветства ме домакинът, като ме пуска да вляза.
— Звъних ти по телефона, дава заето.
— Отдавна нямам телефон.
— Кога ти го взеха?
— Сам го освободих. За какво ми е да го плащам, когато няма на кого да се обадя.
— Аз пък точно за туй те търся: да се обадиш някому по един въпрос.
— Защо точно аз?
— Ами човек с връзки си. И с влияние.
Не е в настроение, но това си му е обичайното състояние. Не знам дали е такъв по рождение или се е вкиснал по-късно, обаче откакто го помня, винаги е намусен. Благоволява все пак да ми посочи едно от охлузените плюшени кресла в полутъмния вестибюл, изпълняващ ролята на гостна.
— Сядай. Кафе ще пиеш ли?
— Ако не те притеснявам.
„Вече ме притесни“ вероятно се готви да каже, ала премълчава и изчезва в кухнята. Оттам се дочува тракане на съдове и неясно мрънкане — нали е дошло време човек сам да си приказва. После отново се появява с две чаени чаши, щедро напълнени с някаква гъста кафява течност.